Делириум

Моментално се обръщам.

Светът около мен замръзва.

Зад нас стои момче със скръстени ръце и наклонена на една страна глава. Кожата му е с цвят на карамел, а косата е златистокестенява, като на есенните листа, малко преди да се отронят от клоните на дърветата.

Това е той. Момчето от наблюдателната зала. Невалидният.

Само дето очевидно не е Невалиден. Облечен е в униформа на охранител — синя блуза с къси ръкави и дънки. На яката си има бадж с името.

— Мръднах за две минути да си налея вода — показва ни пластмасовата бутилка с вода в ръката си той. — Връщам се и какво намирам? Нарушители.

Хваща ме такъв срам, че не мога да помръдна, нито да отговоря. Хана решава, че съм се изплашила, и поема нещата в свои ръце.

— Не сме нарушители. Не сме направили нищо. Просто бягахме… тренирахме… и се изгубихме.

Момчето отново скръства ръце пред себе си и се залюлява на пети.

— Не видяхте ли табелите отвън? Дето пише „Влизането забранено“? И „Частна собственост“?

Хана свежда поглед. Този път и тя се смущава. Усещам я. Въпреки че е сто пъти по-уверена от мен, и тя не е свикнала да стои на открито и да говори с момче, особено с охранител. Няма как да не й е минало през ума, че има основателна причина да ни арестува.

— Сигурно сме ги пропуснали — смотолевя тя.

— О, да — вдига вежди той. Ясно е, че не ни вярва, но не изглежда ядосан. — Те наистина са незабележими. И са само няколко дузини. Всеки може да ги пропусне.

Поглежда встрани и присвива устни, сякаш се опитва да спре усмивката си. Не прилича на охранителите, които съм виждала досега — не е от онези, които пазят границата и обикалят из града — дебели, бавни и стари. Този е различен и ако вчера ме питаха за него, можех да се закълна, че е дошъл от Пустошта, нямах никакви съмнения.

Явно съм сгрешила. Той извърта глава и аз виждам знака, който не бих могла да сбъркам никога — този на излекуваните, на миналите през процедурата — триъгълен белег точно зад лявото ухо, три малки точици, през които специалистите вкарват тривърхата игла с лекарство за обездвижване на пациента, за да могат да проведат процедурата. Хората показват белега си като почетен медал; едва ли ще видиш излекуван с дълга коса, дори и жените, които не искат да се подстрижат, имат грижата да прибират косата си назад и нагоре.

Сърцето ми се отпуска. Не е незаконно да говориш с излекуван. Тук правилата за сегрегация не са задължителни.

Питам се дали ме е познал. Ако е така, с нищо не го показва. Не мога да се сдържа да не кажа нещо по този повод.

— Ти… Видях те… — започвам, но не довършвам изречението.

Какво да му кажа? „Видях те вчера. Ти ми намигна“

Хана ме поглежда смаяно.

— Вие познавате ли се?

Хана знае много добре, че никога не съм разговаряла с момче, като изключим „Извинете“, и „Съжалявам“, ако, без да искам, настъпя някого на улицата. Не е разрешено момичетата да контактуват с неизлекувани момчета извън семействата им. Но дори и да сме минали през процедурата, няма причина да го правим, освен ако мъжът не е учител, лекар или нещо такова.