Анатомия на плашилото
- Автор: Ганев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анатомия на плашилото». Краткое содержание книги:
„Защо ме препъна, Симеоне? — извиках аз. — Куче ли съм, че ме замеряш тъй. Къщата ти ли не пазя, гробът ли не ти подреждам, свещ ли не ти паля?“
Мъжът ми се изсмя и каза: „Изяде си ти солта, бабо, изяде я!“
Рекох да се изправя, ама ми се стори, че нямам крака. Хванах тоягата и си помогнах с нея. Като се изправих, видях на върха й вързана кърпата, в която си държа парите.
С какво ще платя на човека лекарствата? — попитах. — Как да му кажа, че Моню е взел парите? Че аз по-добре да умра! Да ме глътне черната земя! Ама и да не кажа на Стоян, той ще разбере! Не са прости хората. Винаги разбират, когато някой е направил лошо. Пък то, детето, какво толкова е сторило? Взело си някой левец да си купи бонбони. Пък и стъклени топчета да си купи! Че защо да не си купи? Само людските деца ли ще играят с топчета и ще ядат бонбони? Той не е ли дете? Без майка и баща расна горкото. Колко радост видя? То туй му е радостта на всяко дете — с топчета да си играе, с нещо лъскаво… Но аз с какво да платя лекарствата!
Мъжът ми Симеон се обади с гъгнив глас, гаче ли от земята:
„Със сол му плати, бабо! Като дойде довечера, дай му една шепа сол за лекарството.“
„Срам ме е, срам ме е, боже! Защо не се отвориш ма, земьо…“
Като извиках, че ме е срам, и дойдох на себе си. Главата ми беше опряна на студеното стъпало. Надигнах се без сили и се провлачих към мазата. Стори ми се, че Стоян чука на вратата и тръгнах да се крия. В ръка стисках възела. Паднала съм в несвяст и от падането ме болеше кръстът, ама кърпата не бях изпуснала.
С голяма мъка успях да се дотътря до няколко стари черги в единия ъгъл на мазата и седнах на тях. Облегнах глава на камъните и болката в сърцето и кръста се засили. Усетих как от краката нагоре полазва хлад. Уплаших се, че няма да сколасам, че мъртвилото ще ме превари, ще стисне ръката ми и побързах да избърша с възела очите си. Че какво ще кажат хората…?
Симеон Симеонов — 40-годишен, главен специалист в АПК:
Много се разду тая неприятна история. Писах, обяснения давах! Но с вас можем да си говорим по мъжки, защото истината не на всекиго можеш да я кажеш. Не ми пука какво са казали онези мехльовци, но все някой трябва да знае, че не съм толкова черен, колкото са ме представили. Отвлякох едно наказание заради тях, но аз пак съм си Симеонов, а те ще си останат мехльовци. То си е така: като се наяде въшката, и излиза на челото. Давай им три месеца по една шапка пари, направи им банкет и накрая ще отидат да те топят, че си се подиграл с работническата им чест? Чест ли? Честно ли е за една кампания да си натъпчеш джобовете, а после цяла зима да лежиш на тях? Че аз да не съм аристократ? Нали в България всички работим, всички сме работници: инженери, доктори, агрономи, чиновници… Всички работим, да! Ама те си мислят, че работа е само това да ореш, да сееш, да изливаш стомана, да копаеш въглища…
Е, вярно, работата им е тежка, на полето работиш, на полето спиш, ама направо ме е срам да кажа колко пари получават. Че аз в сравнение с тях съм просяк! А съм висшист!
— Употребихте два пъти думата „мехльовци“. Какво означава тя?
Е, това е де! Заради туй стана цялата разправия. Ония най-много от това се подразнили, че съм ги наричал така. А пък то „мехльо“ е нещо като галено име. Произлиза от механизатор. Те бяха комбайнери и по тази логика може би трябваше да им викам „комби“. Много обидно! Нас непрекъснато като ни карикатурят във вестниците!
С две думи, бях определен от щаба за прибиране на реколтата да ръководя и приветствувам другарската среща на комбайнери от района по случай предсрочното прибиране на реколтата. Натовариха ме с организацията и понеже имах приятел барман в един мотел край града, реших, че там ще е най-добре. С хората се познавах съвсем бегло и си помислих, че ще ми бъде скучно цяла вечер. Затова още през деня се обадих на Ана, моя колежка, че вечерта ще я водя там. Тя се съгласи веднага, защото и друг път съм я водил и знае как умея да си живея. Постави обаче и едно условие. Да вземем и Румяна, нейна приятелка, която се чувствувала самотна, била изпаднала в депресия и разни други женски номера. Тя работеше в друг отдел, но се познавахме. Няколко пъти я бях канил на кафе, но все ми отказваше. Съгласих се да дойде с нас, защото това беше една възможност да се сближим. Освен това Ана понякога изпадаше в такива мрачни настроения, че беше трудно да се търпи. А Румето беше интересна, бях чувал все хубави неща за нея. Тя беше приятно момиче. Имаше големи, кафяви очи, които понякога ти се струва, че се изпълват с блясъка на тихата лудост. Такива жени винаги са ме привличали. Мисля си, че нестинарките имат такъв поглед.