Анатомия на плашилото
- Автор: Ганев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анатомия на плашилото». Краткое содержание книги:
— И Красимира Ташкова ли имаше такъв блясък в очите?
А, че откъде се познавате с нея? Няма значение, аз не държа на такива работи. Не съм ревнив, пък и тя вече отдавна не ме интересува. Не обичам вдовиците. Тя се хвана за мен, защото мислеше, че съм артист или нещо подобно и мога да осъществя амбициите й. А аз съм артист, но в живота. От театъра познавам само пожарникаря, защото е от нашето село.
Всъщност, ако се върнем малко назад, ще видим, че и тя има пръст в тази глупава история. Краси продаваше вълнени платове и шевиота го купих от нея.
Колкото до огъня, тя беше като подпалено стърнище, лумва бързо, а после дава само пушек, от който ти се насълзяват очите и кашляш. Колежката Ана пък беше като бенгалски огън — не гори, а хвърля искри. А Румето приличаше на оная кафява тухла, дето дядо ми си я слагаше под кръста. Малко я натоплиш, а тя дълго време изпуска топлото. След като изстине, пак я туриш на огъня и след минута, тя пак топла.
По това време аз познавах съвсем бегло Румяна. Естествено, че не мислех такива неща за нея. Може би само подозирах каква всъщност е тя.
Ана и Румето тихо и кротко си седяха на задната седалка. Ана беше зад гърба ми и ме гъделичкаше по врата.
„Имаш врат на кмет, а си само главен специалист!“ — каза тя и се разсмя. Щях да й отвърна, както си знам, но присъствието на Румяна ме притесняваше и затова пестях солта за по-подходящо време. Сдържаше ме нейната невинна, кукленска физиономия. Като вземе да мига на парцали с тия големи мигли и само чакаш дали ще каже „мам-ма“. Исках да й направя впечатление на сериозен и мълчалив човек, макар че мене ме знаят като главен специалист по вицовете. Поглеждах от време на време в огледалцето за обратно виждане и гледах ту очите и, ту коленете й. Имаше хубави закръглени колене. Седеше облегната назад, дънковата й пола се бе вдигнала и аз можех да ги гледам. Тя усети погледа ми, смути се и придърпа полата. Усмихнах й се в огледалото, тя видя това и наведе глава. Докато стигнем до мотела, въобще не ме погледна. Помислих си, че това е също добре. С такива божи кравици е по-интересно.
Когато паркирах на служебния паркинг, където разтоварват стоката, Рафаил се показа от задния вход. Рафо е много мой човек, с изострена интуиция за времето, в което ще пристигна, защото аз не му давам даже и в ръка, ами направо в гушката. Посред нощ да го събудя, за мене ще има и питие, и легло за двама. Но тоя път нещо се бе вкиснал. Настани ни както трябва, обслужи ни и поиска да му платя, преди да отида на село. Като че ли искаше да се докара пред момичетата, а на мене каза: „Чакам, братче, всеки момент ревизия!“ Не обичам да правя пазарлъци и му платих уискито и спането и останах без стотинка. Направо си бях объркал нещо сметките. За вечерта не се притеснявах. Комбайнерите не са стиснати — печелят, ама и харчат.
Оставих момичетата на Рафо и казах, че трябва да прескоча до село и ще се върна бързо. Не че имах някаква работа, но не бях си ходил отдавна и исках да използвам случая, че съм наблизо. Пътят е десет минути, защо да не отида да видя старата.
Тя ме чакаше седнала до масата и като влязох — беше позадрямала, — хвърли се на врата ми. Извърнах настрана главата си, защото, макар и да бях само близнал, се страхувах да не ме усети. Много я е страх, когато пия и карам.
Седнах на масата и си откъснах от пилето. Не ми се ядеше, но за да не я обидя, дъвках така, както се дъвче дъвка. Баба ме гледаше, готова всеки миг да заплаче. Друг път ще ме попита имам ли пари, нямам ли, а сега — нищо. Пък мен точно там ме стяга чепикът…
Казах й, че имам работа с едни комбайнери и не трябва да се бавя. Тя стана, забради си нова забрадка, защото имаше неписан закон, като си дойда на село, да отидем на гробищата. Това й беше една от малкото радости, макар че каква радост е да ходиш на гробища, и й стана мъчно, че бързам.
Преди не се съгласяваше да ходим на гробищата с колата. Казваше, че при умрелите се ходи пеш, но преболедува тежко от сърце и вече се уморяваше от по-дълъг път. А гробищата бяха доста далеч. Дори за мен бе уморително да ходя там.
Помогнах й да се качи отпред при мене. Баба обича да се вози така. Чувствуваше се много горда, изправяше се и стоеше неподвижно, приличаше на вързана за седалката.