Анатомия на плашилото
- Автор: Ганев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анатомия на плашилото». Краткое содержание книги:
Как върви това време, боже! Докато се огледаш, то станало пладне. Друг път, кога не го чакам, няма край тоя ден и като мръкне, всичко като насън — отишъл си денят!
Извадих баницата и я сложих да поизстине. Турих на масата и една бяла кенарена покривка. Той, Моню, ги обича тези, табиетлийските работи. Ама докато учи в училището, че после и в София, все по столове се хранеше и му се развали стомахът. Не може да яде какво да е.
Втасах най-сетне. Майчице, излезе ми душата, ама не го посрещнах на празна маса. То какво ли толкоз съм сложила! Таман седнах и ей го, иде си…
Какъв е хубавец, бабиния, висок, едър, на дяда си Симеона и името и кокъла носи. Моньо, синко…
Прегърнах го. Боже, туй ми е на мен радостта и животецът, жив човек, мой човек да прегърна. Блазе на тая жена, дето ще го прегръща. Да ще господ още малко дни да ми даде и сватбата му да видя, че тогава да ме прибира.
Седнах срещу него, а то детето — яж, бабо, вземай, бабо! Не смея да му кажа, че като го гледам, се наяждам и напивам. Нервено е понякога момчето, не обича тъй да му се приказва, че нали без майка расна горкото, глезотии не търпи.
Като се наяде, Моню ме качи на колата и отидохме на гробищата. Стоеше настрана от гробовете на майка си и баща си и гледаше в земята. Тогава си помислих, дали ще бъде срамно, ако един толкова голям мъж се разплаче. Дядо Иван, дето му умря момчето, всяка събота ходи в града с рейса. Разправят, много плачел на гробищата, ама то ще е, защото чедото му в градска земя го туриха. Селските гробища опустяха, къпинак и тръни само! Че как да не му стане мъчно на човек? Ама аз си знаех, че Моню ги жали нашите, но не вярвах да се разплаче. В града човек вижда всичко и обръгва. Много народ на едно място, много мре. А на село един умрял и всички знаят, с добро го спомнят и лошав да е бил. Ей таквиз работи си мислех, наведена над гробовете.
Поплаках си скришом, докато скубех бурена. Налях нова вода в бурканчетата, китки сложих и вощеници им запалих.
Качихме се в колата и тръгнахме обратно. На връщане той взе нещо да се мръщи, като че ли го е яд на някого. Не го попитах. Ама не ще се е сърдил на мене, защото ми помогна да сляза от колата. Влязох в мазата да му приготвя туй-онуй за из път, а пък той си запали цигарата.
Друг път ще легне да си почине, ще стане, ще оправи нещо. Сега не се заседя. Усетих, че му е нещо припряно. Беше още по-начумерен, ритна едно пиле, дето се втурна да му кълве цигарата, кога я хвърли на земята. Сбогувахме се надве-натри. Нито аз питам, нито той казва защо бърза. Колата му избръмча зад завоя и се дигна само прах. Сълзите ми рукнаха от очите и си помислих, че го виждам, за последен път. Ама ние сме тъй, старите хора. Все мислим, че ни е последно…
Докато шетах и прибирах по двора, се залисах с работа и спрях да плача. Пък те старешките сълзи бързо минават, изплакала съм се вече! Беше ми мъка, не ми се стоеше сама и рекох да взема пари и да ида у Стоянови. Да го почакам уж да ми донесе лекарството и да се поразтуша на приказка с майка му.
Влязох в стаята и намерих кърпата, дето си държа парите. Беше вързана на възел, както съм я оставила, ама пари нямаше. Взех да забравям, боже, че си помислих дали пък не ги дадох на Стоян, ама се сетих, че не рачи пари.
Изведнъж се разпищях на умряло, сякаш на собственото си погребение. Синко, синко, затуй ли беше толкоз кахърен, защо не ме попита? Че аз душата си ще дам за тебе, а ти ме обра по право пладне! Какво ще разправям сега на Стоян, като донесе лекарството. С какво ще му платя? Той ще разбере, не е прост човекът! Боже, къде да се скрия, къде да се навра, та да не ме намерят!
Защурах се като подивяла, усетих, че ще падна в несвяст…
… Пред очите ми блесна голяма, зелена ливада. Уж зеленото успокоява, а пък ме присви болка в очите. Кога ги отворих, видях на поляната безкрайна редица от бели месали, прешарени с червена нишка. На всеки месал имаше отворени похлупци с шарена сол. В ръката ме припари комат прясна пита и аз хукнах да топя от похлупците. Тичах между редовете, топях сол, но не слагах троха в уста. Сякаш някой ми бе поръчал да топна отвсякъде, ама да не ям. Пък бях гладна, боже, бях изгладняла до примиране.
Изведнъж, на сто крачки от мен, се показа мъж ми Симеон. Беше потънал в земята до пояс и в ръка държеше шарена овчарска тояга. Симеон извика нещо, гласът му прокънтя усилен от ехото и хвърли тоягата. Тя изсвистя във въздуха, превъртя се няколко пъти и ме удари в краката. Паднах на земята, премалях и изохках, но не от болката. Заболя ме нагоре в гърдите, дето е сърцето, но повече от обидата, че мъж ми, който никога през живота не бе посягал, хвърли по мене.