Последно изкушение
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последно изкушение». Краткое содержание книги:
Това, което я интересуваше, бе какво може да разбере от този труп за убиеца и за жертвата. Тя беше амбициозна; нямаше никакво намерение да завърши кариерата си като полковник в местната полиция. Всеки случай за нея беше потенциална възможност да се изкачи още едно стъпало по-горе към някой от елитните полицейски отряди в Амстердам или Хага, и Марейке беше твърдо решена да се отличава всеки път, когато имаше тази възможност.
Тя се взря в трупа на Питер де Гроот с поглед на клиничен аналитик. Докосна с пръст разтегнатата кожа на корема. Беше студена. Значи е мъртъв от доста време. Тя се намръщи и погледна по-надолу. Върху полираната повърхност на бюрото видя едно кръгло петно — нещо като ореол около главата на мъртвия, сякаш нещо беше разлято там. Марейке си каза, че трябва да го посочи на лаборантите. Всичко необичайно трябваше да бъде проверено.
Въпреки намерението й да огледа методично тялото и всичко около него, очите й постоянно се насочваха към покритата със спечена кръв рана. Плътта приличаше на месо, оставено открито през нощта на кухненската маса. Когато осъзна какво вижда, неочаквано й се повдигна. От разстояние тя бе предположила същото, което считаше и Мартенс. Но Де Гроот не беше кастриран. Гениталиите му не бяха отделени от тялото, но всичко около тях беше потънало в кръв. Тя си пое дълбоко дъх.
Човекът, който бе убил психолога, не го беше лишил от половите му органи. Беше скалпирал окосмената част около тях.
Карол се беше облегнала на рамката на прозореца. Парата, която се дигаше от кафето й, образуваше мъгливо петно на стъклото. Изведнъж времето се беше смрачило и устието на Форт приличаше на намачкан къс сива коприна с бели петънца тук-там, където някоя вълна се разбиваше далеч от брега. Прииска й се да вижда пред себе си добре познатата гледка на лондонските покриви.
Идването й тук беше грешка. Ползата от пътуването в професионално отношение не можеше да компенсира болката от чувствата, които присъствието на Тони бе събудило у нея. Тя си призна с горчивина, че се е била вкопчила в последната надежда, че в отношенията им най-сетне може да се възпламени някаква искра след този интервал във времето и пространството. Надеждата беше рухнала като пясъчен замък, когато той й призна, че е успял да се откъсне от миналото — както самата тя се бе надявала, че ще стори. Само че не бе избрал нея за спътница в новия си живот.
Надяваше се, че не бе проявила разочарованието си в цялата му дълбочина, когато двамата излязоха от кръчмата. Беше се насилила усмивката й да изрази приятелска радост. После се бе обърнала с надеждата, че острият североизточен вятър ще послужи за извинение, ако той забележи насълзените й очи. Качи се на колата си и последва неговата — тръгнаха нагоре по хълма, излязоха от живописното пристанище и спряха пред малкия хотел, където той й беше запазил стая. Обзета от дух на предизвикателство, тя отдели десет минути да оправи грима и косата си така, че да изглежда възможно най-добре. Освен това смени джинсите си с тясна пола, която разкриваше много повече, отколкото бяха виждали някога колегите й от полицейската централа. Може и да беше загубила битката, но нямаше намерение да напуска бойното поле със свалени знамена „Нека види какво е изпуснал“, каза си тя, предизвиквайки не само него, но и себе си.
На път към къщата му двамата не говориха за нищо важно, коментираха повърхностно живота в малкото градче. Къщата изглеждаше до голяма степен така, както си я беше представяла Карол. Каквото и да означаваше тази жена за Тони, тя не бе успяла да остави отпечатък от личността си тук. Тя разпозна повечето мебели, картините по стените, книгите, наредени на рафтовете по стените. „Дори телефонът“, каза си тя и потръпна, нападната от спомени.