Последно изкушение

— Какво знаем, Марейке? — попита той.

Тя извади от джоба си бележник.

— Собственикът на къщата е доктор Питер де Гроот. Работи в университета, преподавател по експериментална психология. Разведен от три години, живее сам. Децата му идват на гости два пъти месечно. Живеят с бившата му съпруга в предградие на Хага. Тялото е било открито тази сутрин от чистачката. Отворила си сама, както винаги, не забелязала нищо необичайно, почистила долния етаж и после се качила тук. Надникнала през вратата на кабинета и видяла това… — Марейке посочи с палец към вратата. — Казва, че направила няколко стъпки напред в стаята, после изтичала надолу по стълбата и се обадила по телефона.

— Това ли е жената, която чакаше пред вратата заедно с униформения полицай, когато пристигнахме?

— Да, тя е. Не искала да остава вътре в къщата. Не мога да я виня. Наложи се да разговарям с нея в колата. Том повика още хора от екипа и ги разпрати да разпитват съседите.

Мартенс кимна, одобрявайки решението на другия координатор.

— По-късно можеш да отидеш до университета, да видим какво ще ти разкажат там за доктор Де Гроот. Пристигнаха ли хора за данните от местопрестъплението?

Марейке кимна.

— Навън са, с патоанатома. Чакат вашето разрешение.

Мартенс се обърна.

— Кажи им да влизат. Да пукна, ако има какво да правим тук, преди те да са свършили своята работа.

Марейке погледна през рамото му, докато той тръгваше към стълбата.

— Имате ли някакви предположения за причината на смъртта? — попита тя.

— Доколкото виждам, има само една рана.

— Знам. Просто ми се струва… — Марейке млъкна.

Мартенс кимна.

— Няма достатъчно кръв. Трябва да е бил кастриран горе-долу по времето, когато е настъпила смъртта. Ще видим какво ще кажат патоанатомите. Засега единственото, което можем да кажем със сигурност, е, че става дума за смърт при подозрителни обстоятелства.

Марейке хвърли поглед към киселата физиономия на шефа си, за да разбере дали се шегува. Но не забеляза и следа от ирония. През двете години, откакто работеше за Мартенс, такова нещо почти не се бе случвало. Други полицаи използваха черния хумор като самозащита — инстинкт, с който тя бе напълно наясно. Но Мартенс като че ли си бе поставил за цел да поддържа хората от екипа си в постоянна неяснота. Нещо й говореше, че строгостта на шефа й няма да бъде достатъчна да се справят с такова ужасно убийство. Докато го гледаше как слиза, сърцето й натежа също като стъпките му.

Марейке прекрачи прага и се озова на местопрестъплението. Следственият отдел работеше по строго установена система, макар убийствата да не бяха толкова често явление в техния участък, та работата по тях да се е превърнала в рутина. Докато Мартенс даваше инструкции на патоанатомите и хората от лабораторията, нейно задължение беше да следи никой да не докосва нищо на сцената на престъплението. Тя извади от чантата си гумени ръкавици и найлонови калцуни и ги нахлузи. После тръгна по права линия от вратата към бюрото, така че когато спря, се намираше точно до главата на убития. Огледът на трупа беше нейна работа — работа, от която Мартенс винаги гледаше да се измъкне. Тя така и не можеше да разбере дали е гнуслив или просто счита, че може да свърши някоя по-важна работа другаде. Той умееше да възлага на хората подходящи задачи — тя никога не се бе стряскала от вида на мъртвец. Предполагаше, че това е така, защото бе отрасла на село. От най-ранно детство бе свикнала да гледа мъртви животни. Всъщност не се впечатляваше ни най-малко от звуците, които издаваха, когато ги колят.