Последно изкушение
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последно изкушение». Краткое содержание книги:
— Нямам нищо против. Искам да видя къде живееш. Никога не съм била тук преди — много е живописно.
— О, живописно е, няма спор. Дори прекалено живописно. Човек е склонен да забрави, че страстите се разгарят силно и в някое рибарско селце, сякаш извадено от пощенска картичка — също толкова силно, колкото по улиците на града.
Карол отпи от кафето, което се оказа учудващо добро.
— Значи, идеалното място за възстановяване?
— В много отношения — Тони отклони очи за миг, после се обърна и я погледна право в лицето. Устните му бяха свити решително. Тя разбра какво ще последва и се мобилизира, за да успее да покаже само искрена радост. — Аз… от известно време имам връзка с една жена — завърши той.
Карол съзна ясно усилието, което положи с всеки мускул от тялото си, за да успее да се усмихне.
— Радвам се за теб — отвърна тя и се опита с усилие на волята да разбие камъка, натежал в стомаха й.
Веждите на Тони трепнаха въпросително.
— Благодаря — отвърна той.
— Не, наистина се радвам — тя сведе очи към мрачнокафявата течност в чашата. — Ти го заслужаваш. — Вдигна поглед и заговори с насилено жизнерадостен тон. — Е, каква е тя?
— Казва се Френсиз. Учителка е. Много умна, много уравновесена. Мила жена. Запознахме се в бридж-клуба на Сейнт Андрюз. Все се канех да ти кажа, но не исках да избързвам, преди да бъда сигурен, че ще излезе нещо по-сериозно. А после… е, както казах, електронната поща е удобен начин да се прикриваш.
Той разпери ръце в жест, просещ извинение.
— Няма нищо, не си длъжен да ми даваш обяснения — погледите им се срещнаха и се приковаха един в друг. Двамата разбираха, че това е лъжа. Карол искаше да го попита дали обича тази Френсиз, но се боеше, че ще чуе това, което не иска да чуе. — Е, ще ме запознаеш ли с нея?
— Казах й, че тази вечер ще работим, затова няма да дойде. Но мога да я повикам за вечеря, ако нямаш нищо против? — Тони очевидно не беше убеден, че идеята е разумна.
— По-добре недей. Наистина имам нужда да измъкна от теб всичко, което можеш да ми кажеш, а утре трябва да се връщам — Карол допи кафето си. Тони последва примера й и се изправи.
— Знаеш ли, наистина се радвам, че те виждам — каза той, а гласът му прозвуча този път по-меко. — Липсваше ми, Карол.
„Но не достатъчно много“, каза си тя.
— И ти ми липсваше — допълни на глас. — Хайде, работа ни чака.
Глава 7
Всяка насилствена смърт е потресаваща. Но по някакъв начин убийството, извършено в очарователна къща от деветнайсети век с изглед към тих речен канал, в град, който още от средновековието е академичен център и се гордее с внушителната си църква, предизвикваше по-остро възмущение у главен инспектор Кеес Мартенс, отколкото подобни сцени, на които се бе натъквал в задните улички на Ротердам. Беше се изкачвал постепенно в полицейската йерархия на пристанищния град, докато най-сетне успя да си уреди трансфер в централна Холандия. До този момент завръщането му в местата, където бе прекарал детството си, бе оправдало очакванията за по-спокоен живот. Не че в тази част на Холандия не се извършваха престъпления — напротив. Но в университетски град като Лайден наистина нямаше толкова насилие.
Или поне така смяташе главният инспектор до днес. Беше добре запознат с ужасите, които едно или няколко човешки същества, заслепени от ярост, са в състояние да причинят на себеподобните си. Сбивания в пристанищните кръчми и по доковете, при които действителни или въображаеми обиди предизвикваха неадекватни реакции, нанасяне на тежки побои и дори убийства, чиито най-чести жертви бяха проститутките — това беше ежедневие в отдела за сериозни престъпления на ротердамската полиция. Мартенс беше убеден, че с годините си е изградил броня, която му помагаше, когато се изправяше пред последиците от дивата ярост. Мислеше, че е привикнал към ужаса. Но се оказа, че греши и за това.
Нищо в двайсет и три годишния му стаж в отдела за тежки престъпления не го беше подготвило за такава картина. Беше някак непристойно, още повече на този неподходящ за такава сцена фон. Мартенс стоеше на прага на стая, която създаваше впечатлението, че не е променяна откакто е строена къщата. Стените бяха покрити от пода до тавана с рафтове от махагон, украсени с пищни орнаменти, които излъчваха мек блясък, плод на дългогодишно редовно полиране. Рафтовете бяха претъпкани с книги и картотечни кутии, но Мартенс не можеше да различи нещо повече от прага. Подът беше тъмен, полиран паркет, покрит с два килима, които според инспектора бяха протрити и с прекалено тъмни цветове. „Не бих подбрал такива за такова тъмно помещение“, каза си той и веднага осъзна, че съзнанието му се опитва да избегне мисълта за това, което се намираше в центъра на стаята.