Тихоокеански водовъртеж
- Автор: Касслер Клайв
- Серия: Дирк Питт #1
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Неделева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тихоокеански водовъртеж». Краткое содержание книги:
— Мисля, че да.
— Добре! — Хънтър продължи, без да обръща внимание на саркастичния тон на Пит. — Десет минути — не повече, след това веднага поемайте за Пърл Харбър. Чака ни работа.
Пит потвърди и затвори телефона.
Пит използва времето, за да отговаря на безбройните въпроси на дребната японка. После вдигна слушалката отново и поиска да го свържат с полицията. След като обясни къде е станала злополуката, стържещият глас помоли да си каже името, но той просто постави слушалката обратно на мястото й.
Благодари на домакинята и се качи в колата си. Поседя пет минути зад волана, плувнал в пот от тропическата жега и влага.
Нещо му убягваше; нещо, което бе пропуснал, човъркаше съзнанието му, някаква поредица от мисли, която не можеше да бъде изтълкувана.
После изведнъж му просветна. Бързо запали мотора и, оставяйки две следи от гуми „Гудиър“ върху стария асфалт, потегли обратно към мястото на произшествието. Пет минути до телефона, двайсет минути вглъбение в мисли, сякаш времето беше без значение, три минути обратен път — напразно изгубени общо двайсет и осем минути.
Трябваше да предположи, че е имало повече от един по петите му. Спря рязко колата и отново изтича до ръба на пропастта.
Останките от камиона бяха там, където ги беше видял — усукани и разкъсани като счупена детска играчка. Телефонният стълб също беше на мястото си и се издигаше самотен от средата на бетонната площадка, заедно с опънатите от напречните му греди кабели, които се изгубваха в безкрайността. И „котките“ бяха там. Липсваше само тялото на шофьора. От него беше останала единствено червената диря, която се съсирваше и кристализираше под яростната атака на сутрешното слънце.
6.
Една сглобяема военна барака — която приличаше повече на разнебитена канцелария на склад за спасено корабно имущество — беше най-тъжното извинение за оперативна сграда след края на Гражданската война. Покривът от ръждясала гофрирана ламарина и счупените прашни прозорци бяха потънали в гора от плевели. Но на старата врата с излющена боя Пит беше спрян от сержант от морската пехота, въоръжен с автоматичен, 45-калибров „Колт“.
— Документите ви, моля. — Беше повече заповед, отколкото изискване.
Пит подаде личната си карта.
— Аз съм Дърк Пит. Явявам се по нареждане на адмирал Хънтър.
— Съжалявам, но трябва да видя документите ви, сър.
Пит не беше в настроение за проява на любезности. Морските пехотинци винаги го дразнеха — всички надути, жадни да влязат в бой и само чакаха повод, за да запеят химна си.
— Ще покажа документите си на началника и на никого другиго…
— Имам заповед да…
— Вашите заповеди са да проверявате картите за самоличност от списъка на хора, които могат да влизат в сградата — прекъсна го Пит с леден глас. — Никой не ви е дал разрешение да се правите на герой и да проверявате служебни документи. — Пит посочи към вратата. — А сега, ако обичате…
Пламналият в лице сержант изглеждаше така, сякаш се колебаеше дали да не забие един в устата на Пит. Но след като огледа студеното му изражение, се обърна, отвори вратата зад себе си и му кимна да го последва.
Вътрешността на бараката беше празна, ако се изключеха два прекатурени столове, един прашен шкаф за документи и няколко пожълтели вестници, пръснати по пода. Помещението миришеше на мухъл, от тавана висяха паяжини. Пит изпадна в пълно недоумение, докато сержантът не се спря близо до отсрещната стена на изоставената стая и не тропна два пъти с крак по дървения под. След като чу приглушено потвърждение, той се наведе, повдигна съвършено умело прикрит капак на отвор в пода и направи знак на Пит да слезе по слабо осветено стълбище. После отстъпи настрана и спусна обратно капака, като за малко не удари главата на Пит.
Царството на сенките, описани от Едгар Алън По, помисли си Пит. В основата на стълбището той отметна настрани тежка завеса и се озова в нещо като панаирджийска шумотевица. Пред него са простираше подземен бункер, дълъг близо шейсет метра. Горните флуоресцентни лампи разкриваха няколко оперативни пункта. Целият под, от едната облицована с ламперия стена до другата, беше покрит с дебел бежов килим, върху който бяха подредени бюра, компютри и телетипни машини, извадени сякаш от най-луксозните кабинети по Медисън авеню.