Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
Все тази песен пее Джеймс. Да наблюдава и да влага въображение, да рисува. Неслучайно е донесъл четири статива, за да може, щом светлината падне по подходящ начин върху някое късче от пейзажа, той да го отрази веднага. Да е подготвен за момента, когато цветовете се раздвижат или се спуснат сенки. Разказва на Фанет как Моне се е разхождал из полето с цели шест статива и как е плащал на нейни връстници да му носят всичко необходимо — рано сутрин и късно вечер. Това обаче са глупости! Това е стратегия, използвана от Джеймс, за да му носи и Фанет неговите триножници и кутии. Тя отдавна е отгатнала това, но се прави, че му вярва. Джеймс е мил човек, но прекалено много се вживява в ролята на стария Моне.
И ме взема за глупачка!
— Не се заплесвай, Фанет! Не се размечтавай! Рисувай!
Момиченцето се опитва да възпроизведе нормандската перачница, моста над реката, мелницата. От няколко минути вече рисува…
— Знаеш ли кой е Тиъдър Робинсън? Учителката ни разказа за него…
— Защо?
— Записа целия клас за един конкурс. Международен конкурс, господин Джеймс. Да, да… МЕЖДУНАРОДЕН… За наградата на фондация „Робинсън“… Ако спечеля, мога да замина за Япония или за Русия, или пък за Австралия — на стаж. Ще видим… Още не съм решила…
— Само това ли?
— Да не ти споменавам за доларите…
Джеймс оставя внимателно четката си върху кутията. Но брадата му все някога ще се натопи в палитрата му. Като всеки ден. Днес вече е зелена.
Ама и аз съм една проклетница. Никога не му казвам, че по брадата му има боя. Защото това ме разсмива.
Джеймс се приближава до нея.
— Знаеш ли, Фанет, ако работиш усилено, ако имаш вяра, е доста вероятно да спечелиш този конкурс…
Сега мъничко ме плаши.
Джеймс сигурно е усетил, че Фанет хвърля коси погледи към брадата му, и инстинктивно я докосва с пръсти. Така само размазва боята.
— Не ме занасяй…
— Не те занасям, Фанет. Вече ти казах, че имаш дарба. Искаш или не — така е. И ти впрочем знаеш това… Имаш дарба за живопис. Дори нещо повече. Не дарба, ти си мъничък гений. Но всичко това не струва и пет пари, ако…
— Ако не работя, нали?
— Да. Трябва да работиш. Налага се. Ако не, талантът ти… отива по дяволите… Но не това се канех да ти кажа…
Джеймс се придвижва бавно. Не иска да смачка житните класове и ги прескача. Променя мястото на един от стативите, сякаш изведнъж слънцето се е преместило със скок.
— Исках да ти кажа, Фанет, че талантът е абсолютно ненужен, ако човек не е способен… как да ти обясня… да прояви малко егоизъм…
— Какво?
Понякога Джеймс си дрънка каквото му скимне.
— Егоизъм! Малка ми Фанет, талантът дразни всички, които не притежават подобно нещо, а това ще рече — почти целия свят. Талантът те отдалечава от хората, които те обичат, и предизвиква завист у останалите. Разбираш ли?
Как търка боята по брадата си и не се усеща. Цапа се. Стар е този Джеймс. Стар. Стар. Стар.
— Не. Не разбирам!
— Ще ти го обясня по друг начин. Виж например мен. Дошъл съм в Живерни, за да рисувам, за да открия пейзажите на Моне. Не можеш да си представиш колко часове съм прекарал в моето село в Кънектикът да разглеждам репродукциите на творбите му и колко съм мечтал… За тополите, за река Епт, за лилиите, за остров Орти… Смяташ ли, че за това си е струвало да зарежа жена си, децата и внуците си? Сега, когато съм на шестдесет и пет години? И кое е по-важно? Да сбъдна мечтата си, или да прекарам празника на Вси светии и Деня на благодарността със семейството си!
— Ами…
— Колебаеш се, нали? Е, хубаво, но аз не се колебах! И повярвай ми, Фанет, не съжалявам за избора си. Живея тук като клошар, е, почти… А нямам и четвъртинката от твоята дарба… Разбираш ли сега какво искам да ти кажа, като ти говоря за егоизъм? Какво си мислиш? Че първите американски художници, които са се стоварили в хотел „Боди“ още по времето на Моне, не са рискували? Че не им се е налагало да зарежат всичко?
Не обичам, когато Джеймс ми говори по този начин. Струва ми се, че мисли обратното на това, което казва. Струва ми се, че напротив, се отегчава до смърт, че съжалява за избора си и че семейството му в Съединените щати му липсва…
Фанет взема една четка и казва: