Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Тръгнах рязко напред, като я избутах с рамото си, и докато прекосявах двора, където се разхождаха толкова много хора, отново се загледах към Рут и нейната компания, които все така не сваляха поглед от Южното игрище и дори не подозираха какво се бе случило току-що между Мойра и мен. Почувствах, че обидата ми премина и на нейно място в душата ми се настани дълбоката досада, предизвикана от Мойра.
Дори сега, когато пътувам по дългия сив път и мислите безцелно се реят в главата ми, понякога се улавям, че отново връщам лентата назад. Защо ли се ядосах толкова много на Мойра Б., с която всъщност би трябвало да се съюзя? Според мен в онзи ден Мойра ми бе предложила заедно с нея да пресека някаква граница, ала аз не бях още готова за това. Струва ми се, почувствах, че отвъд тази граница ме очаква нещо сурово и мрачно, нещо, което не бих пожелала нито на себе си, нито на някого другиго.
Друг път обаче си мисля, че не постъпих правилно, че всичко е било само между мен и Рут и се е дължало на верността, която изпитвах към нашето приятелство в онези дни. Вероятно тъкмо поради тази причина никога не споменах за случилото се между Мойра и мен дори когато се грижех за Рут в центъра в Дувър, макар че понякога наистина ми се искаше да го направя.
Историята с госпожица Джералдин ми напомня нещо, което стана три години по-късно, много след като „тайната охрана“ се бе разпуснала.
Седяхме в Класна стая 5 на първия етаж в задната част на корпуса и очаквахме началото на часа. Пета стая беше най-малката в сградата и в нея често ставаше задушно, особено в зимни утрини като онази, когато стъклата на прозорците се запотяваха от горещите радиатори. Може и да преувеличавам, но добре си спомням, че ако в стаята влезеше целият клас, трябваше буквално да си седим по главите.
В същата онази сутрин, Рут сложи стола си до масата, на която се бях настанила аз, а до мен се бяха сместили, седнали или прави, още три момичета от нашата група. Струва ми се, че тъкмо когато се преместих, за да направя място на някоя от тях, зърнах кутията за моливи.
Още е пред очите ми. Тя беше лъскава като лачена пантофка, тъмнокафява на червени точки, заобиколени с кръгчета. Затваряше се с цип, в чийто край висеше пухкаво топче. Надигнах се от мястото си, а когато отново седнах, за малко да се настаня върху кутията и Рут бързо я издърпа изпод мен. Но аз я видях, което впрочем бе и нейната цел. Възкликнах:
— Леле! Откъде я имаш? От Разпродажбата ли?
В класната стая беше шумно, ала момичетата, които седяха близо до нас, ме чуха и възхитено се взряха в красивата вещ. Няколко секунди Рут не каза нищо — тя внимателно се вглеждаше в лицата на момичетата. После изрече предварително обмислените думи:
— Да приемем, че е оттам. Да приемем, че я имам от Разпродажбата — и се усмихна многозначително.
Отговорът може да ви се стори доста безобиден, ала аз го възприех така, сякаш Рут внезапно бе замахнала с ръка и ме бе ударила. Известно време ме обливаха ту горещи, ту студени вълни. Добре разбирах какво означават думите и усмивката й: кутията й бе подарък от госпожица Джералдин.
Нямаше никаква грешка, защото това се готвеше повече от седмица. Когато желаеше да намекне, че е получила някакъв, макар и незначителен знак на внимание от страна на госпожица Джералдин, Рут пускаше в ход особената си усмивчица, особения си глас, понякога добавяше и един особен жест — поставяше показалеца или дланта на устата си и театрално шептеше. Госпожица Джералдин й била разрешила в делничен ден да пусне в билярдната касетата с музика, макар да нямаше още четири часа; по време на разходката госпожица Джералдин заповядала на всички да мълчат, но Рут се приближила до нея и я заговорила, след което на всички било разрешено да говорят. Непрекъснато се случвало нещо подобно, но Рут никога не говореше за тези неща направо, а само със заобикалки, като допълваше казаното с усмивка и интригуващо изражение на лицето.
Разбира се, настойниците не биваше да си имат любими възпитаници, ала те все пак имаха своите малки предпочитания, които не излизаха извън рамките на общоприетото и голяма част от нещата, за които Рут намекваше, също не напускаха тези рамки. Въпреки това, макар и да не казвах нищо, в подобни случаи вътре в мен нещо яростно се бунтуваше. Естествено, никога не ставаше ясно дали тя говори истината, или не, но тъй като всъщност не казваше нищо особено, а само правеше намеци, беше невъзможно да го разберем. Ето защо не ми оставаше нищо друго, освен да се примиря, да захапя устни и да се надявам, че обидата ми скоро ще премине.