Никога не ме оставяй

Не много отдавна, двамата с Томи си припомняхме случки от миналото и той каза, че всъщност никога не сме вярвали истински в това, че го бяхме приели като шега още в самото начало. Но аз съм сигурна, че тъкмо тук той грешеше. Наистина, когато бяхме дванайсет-тринайсетгодишни, Норфък се беше превърнал в постоянен обект на шеги за нас. Но доколкото си спомням (впрочем и Рут се съгласи с мен), в началото съвсем буквално вярвахме в съществуването на Норфък: смятахме, че подобно на Хейлшам, където пристигаха камиони, пълни с продукти и стоки за Разпродажбите, така и до Норфък пътуваха камиони (но в далеч по-голям мащаб), натоварени с всичко, което е било изгубено или захвърлено из полята и влаковете на Англия. Фактът, че никога не бяхме виждали изображения от Норфък, придаваше на това графство още по-голяма загадъчност.

Това може и да ви се стори неимоверна глупост, но не бива да забравяте, че по онова време всяко място извън пределите на Хейлшам ни се струваше като място от приказките и ние имахме доста смътна представа за външния свят, за това, какво е възможно в него и какво не е. При това изобщо не се стремяхме да проверим по някакъв начин теорията си относно Норфък. Важното за нас, както забеляза Рут една вечер, докато седяхме в облицованата с плочки болнична стая в Дувър и се любувахме на залеза, беше, че „ако си изгубила нещо ценно, ако дълго си го търсила, но не си го намерила, не бива да се отчайваш. Имаш едно последно утешение — мисълта, че някога, когато пораснеш и получиш разрешение да се движиш свободно из страната, ако искаш, ще можеш да отидеш в Норфък и да си го откриеш“.

Мисля, че Рут имаше право. Норфък се бе превърнал в истинска утеха за нас, а това означаваше много повече, отколкото тогава си представяхме — затова и когато пораснахме, продължихме да говорим за Норфък, макар и с шеговит тон. Неслучайно години по-късно, когато двамата с Томи намерихме в един крайморски град в Норфък екземпляр на същата касета, която бях изгубила в Хейлшам, не го приехме само като нещо забавно, и толкова. Дълбоко в себе си и двамата усетихме някакъв тласък, почувствахме, че желанието ни отново да повярваме в онова, което бе тъй близо до сърцата ни в миналото, оживя.

Но аз се канех да ви разкажа за касетата със записите на Джуди Бриджуотър, озаглавена „След залеза“.

Първоначално е била дългосвиреща плоча (издадена през 1956 година), но до мен, разбира се, достигна касетата, а картинката на обложката вероятно е представлявала умалено копие на корицата на плочата. Джуди Бриджуотър бе облечена в пурпурна рокля от атлаз, която по тогавашната мода оставяше раменете й непокрити и тъй като тя седи зад плота на бар, вижда се само горната част на тялото й. Фонът напомня за Южна Америка: палми, мургави келнери в бели смокинги. Джуди е фотографирана от мястото на евентуалния барман, който може би й поднася коктейл. Тя гледа с дружелюбен и умерено съблазнителен поглед — ако флиртува, прави го съвсем леко и безобидно, като с човек, когото познава от години. И още една подробност: Джуди е опряла лакти на плота, а в ръката си държи димяща цигара. Тъкмо заради цигарата обгърнах касетата с такава тайнственост, още щом я купих на една от Разпродажбите.