Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Но сега се интересувам от друго: в колекцията с календарите на госпожица Емили имаше празно място. Нямаше нито една илюстрация на Норфък. Беше провела няколко такива часа с нас и аз все очаквах идния час да ни покаже изгледи от Норфък. Но не, всеки път ставаше едно и също. Тя местеше показалката по картата и ни съобщаваше, сякаш добавяше към вече казаното:
— А тук се намира графство Норфък. Много приятно място.
Но ето че веднъж точно тогава тя се замисли — вероятно не бе решила какво да ни покаже вместо картинки. После се опомни и отново придвижи показалката си върху въпросната точка на картата.
— Виждате, че тук е най-източната част на сушата, в която се плиска морето и откъдето не минават никакви пътища към където и да е. Когато хората се придвижват на север или на юг — и вдигна показалката нагоре, после надолу, — те заобикалят тази част. Ето защо Норфък е тих край, мирен и спокоен. Но и загубен в известен смисъл на думата.
Загубен край. Така наричаше тя Норфък и с това започна всичко. Защото на четвъртия етаж в Хейлшам също си имахме такъв „загубен край“ — място, където складираха забравените или изгубените вещи. Ако си изгубил или намерил някоя вещ, трябваше да се качиш на четвъртия етаж. Някой — вече не си спомням кой точно — след часа каза, че госпожица Емили наричала Норфък „загубен край“, защото тъкмо там можело да се открие имуществото, изгубено от хората, населяващи тази страна. Неговите думи прилегнаха много точно на Норфък и с течение на времето се превърнаха в неоспорим факт за всички мои връстници.
Не много отдавна, двамата с Томи си припомняхме случки от миналото и той каза, че всъщност никога не сме вярвали истински в това, че го бяхме приели като шега още в самото начало. Но аз съм сигурна, че тъкмо тук той грешеше. Наистина, когато бяхме дванайсет-тринайсетгодишни, Норфък се беше превърнал в постоянен обект на шеги за нас. Но доколкото си спомням (впрочем и Рут се съгласи с мен), в началото съвсем буквално вярвахме в съществуването на Норфък: смятахме, че подобно на Хейлшам, където пристигаха камиони, пълни с продукти и стоки за Разпродажбите, така и до Норфък пътуваха камиони (но в далеч по-голям мащаб), натоварени с всичко, което е било изгубено или захвърлено из полята и влаковете на Англия. Фактът, че никога не бяхме виждали изображения от Норфък, придаваше на това графство още по-голяма загадъчност.
Това може и да ви се стори неимоверна глупост, но не бива да забравяте, че по онова време всяко място извън пределите на Хейлшам ни се струваше като място от приказките и ние имахме доста смътна представа за външния свят, за това, какво е възможно в него и какво не е. При това изобщо не се стремяхме да проверим по някакъв начин теорията си относно Норфък. Важното за нас, както забеляза Рут една вечер, докато седяхме в облицованата с плочки болнична стая в Дувър и се любувахме на залеза, беше, че „ако си изгубила нещо ценно, ако дълго си го търсила, но не си го намерила, не бива да се отчайваш. Имаш едно последно утешение — мисълта, че някога, когато пораснеш и получиш разрешение да се движиш свободно из страната, ако искаш, ще можеш да отидеш в Норфък и да си го откриеш“.
Мисля, че Рут имаше право. Норфък се бе превърнал в истинска утеха за нас, а това означаваше много повече, отколкото тогава си представяхме — затова и когато пораснахме, продължихме да говорим за Норфък, макар и с шеговит тон. Неслучайно години по-късно, когато двамата с Томи намерихме в един крайморски град в Норфък екземпляр на същата касета, която бях изгубила в Хейлшам, не го приехме само като нещо забавно, и толкова. Дълбоко в себе си и двамата усетихме някакъв тласък, почувствахме, че желанието ни отново да повярваме в онова, което бе тъй близо до сърцата ни в миналото, оживя.
Но аз се канех да ви разкажа за касетата със записите на Джуди Бриджуотър, озаглавена „След залеза“.
Първоначално е била дългосвиреща плоча (издадена през 1956 година), но до мен, разбира се, достигна касетата, а картинката на обложката вероятно е представлявала умалено копие на корицата на плочата. Джуди Бриджуотър бе облечена в пурпурна рокля от атлаз, която по тогавашната мода оставяше раменете й непокрити и тъй като тя седи зад плота на бар, вижда се само горната част на тялото й. Фонът напомня за Южна Америка: палми, мургави келнери в бели смокинги. Джуди е фотографирана от мястото на евентуалния барман, който може би й поднася коктейл. Тя гледа с дружелюбен и умерено съблазнителен поглед — ако флиртува, прави го съвсем леко и безобидно, като с човек, когото познава от години. И още една подробност: Джуди е опряла лакти на плота, а в ръката си държи димяща цигара. Тъкмо заради цигарата обгърнах касетата с такава тайнственост, още щом я купих на една от Разпродажбите.