Никога не ме оставяй

Но, ако говорим сериозно, не си спомням да сме предприемали кой знае какви практически мерки, за да защитим госпожица Джералдин. Нашата работа по-скоро се ограничаваше в търсенето на улики против заговорниците. Защото ни се струваше, че тъкмо по този начин ще избегнем пряката опасност.

Откривахме повечето „улики“, като следяхме предполагаемите злосторници. Една сутрин видяхме от прозореца на класната стая на третия етаж госпожица Ейлийн и господин Роджър да разговарят с госпожица Джералдин. След известно време госпожица Джералдин се сбогува с тях и се отправи към оранжерията, но ние продължихме да наблюдаваме и видяхме, че докато проследяваха с очи отдалечаващата се госпожица Джералдин, госпожица Ейлийн и господин Роджър наклониха главите си един към друг и нещо си казаха.

— Сега пък господин Роджър — въздъхна тогава Рут и поклати глава. — Кой би могъл да предположи?

Ето как съставяхме списъка на онези, които по наши сведения участваха в заговора — и настойници, и възпитаници, които смятахме за наши заклети врагове. При това ми се струваше, че през цялото време усещахме несигурност в нашите умозаключения и неслучайно избягвахме прекия сблъсък с набедените заподозрени. Понякога след разгорещени спорове решавахме, че този или онзи възпитаник е един от заговорниците, но после винаги изникваше някаква причина да не излезем открито срещу него, „докато не съберем всички улики“. Бяхме единодушни, че госпожица Джералдин не бива да чуе и думичка от нашите умозаключения: нямаше смисъл да я безпокоим напразно.

Най-лесното нещо би било да кажем, че измислицата с „тайната охрана“ се задържа дори след като пораснахме достатъчно единствено благодарение на Рут. Да, „охраната“ означаваше много за нея. Тя „бе разбрала за заговора“ доста по-рано от останалите, от което бе спечелила огромен авторитет и намекваше, че главните улики са се появили още преди да включи в охраната такива като мен, че съществуват сведения, които все още не може да сподели дори с нас и така тя бе в състояние да оправдае едва ли не всяко свое решение, взето от името или по повод на нашия кръжец. Ако например пожелаеше да изключи някого от групата ни, но усещаше съпротива от наша страна, тя просто намекваше, че някакъв факт й е известен „доста отдавна“. Несъмнено на Рут много й се искаше охраната да съществува колкото е възможно по-дълго време. Но, честно казано, всеки, когото тя допускаше по-близо до себе си, се стараеше по свой собствен начин да поддържа тази измислица и да й продължава живота. За да илюстрирам думите си, ще ви разкажа какво се случи след кавгата ни по повод играта на шах.

Смятах Рут за майстор в областта на шахмата и се надявах да научи и мен на тази игра. Имах си причина за това: когато минавахме покрай възпитаниците, които седяха пред шахматните дъски край прозорците или на затревения склон, Рут често се спираше да погледа, а после, когато продължавахме пътя си, ми говореше за някакъв си тънък ход, който тя, за разлика от останалите, била забелязала.