Никога не ме оставяй

По същата причина, поради която не можех открито да се извиня пред Рут за разговора ни за дневника, където се вписваха покупките, сега тя не можеше да ми благодари за помощта, която й бях оказала при въпроса, зададен от Мидж. Но поведението й през последвалите дни и дори седмици ми даде да разбера колко е благоразположена към мен. Тъй като неотдавна самата аз бях в подобно положение, сега забелязвах признаците на желание от нейна страна да направи нещо хубаво за мен, да ме зарадва с нещо. Усещането беше много приятно и помня, че дори на два-три пъти ми хрумна: колко хубаво би било още дълго време да не успее да намери възможност да ми благодари и така топлината между нас да няма край. Ала все пак такава възможност й се предостави — примерно месец след случая с Мидж, когато изгубих любимата си касета.

Точно такава касета, каквато придобих много по-късно — до неотдавна я пусках в автомобила си, когато пътувах през откритото поле, а навън валеше дъжд. Ала касетофонът в колата ми започна нещо да ръмжи и да прескача и се боя, че би могъл да повреди касетата. А обикновено нямам време да я слушам вкъщи. И все пак това е една от най-скъпите на сърцето ми вещи, които притежавам. Може би към края на годината, когато ще спра да работя като помощничка, ще мога да я слушам по-често.

Подбрани са песни под общото название „След залеза“, изпълнявани от Джули Бриджуотър. Касетата, с която разполагам в момента, не е тази, която имах в Хейлшам — онази я загубих, — и сега ползвам друга със същата музика; открихме я с Томи в Норфък преди години. Но за това — по-късно. Сега ще ви разкажа за първата касета, за онази, която изчезна.

Преди да продължа, трябва да обясня каква беше тогава представата ни за Норфък. Тя просъществува години наред и мисля, че дори по едно време започнахме едва ли не да се шегуваме с нея, а всичко започна в един учебен час, когато бяхме още съвсем малки.

С графствата в Англия ни запознаваше самата госпожица Емили. Тя окачваше голяма географска карта върху черната дъска, до нея поставяше триножник и ако говореше например за Оксфордшър, върху триножника прикрепваше огромен календар с фотографии от различни кътчета на графството. Госпожица Емили притежаваше богата колекция от цветни календари и ние изучавахме по-голямата част от графствата по тях. Показваше ни някое място на картата, после се обръщаше към триножника и отгръщаше календара на съответната картинка. Пред очите ни се появяваше ту малко селце, през което лъкатушеше рекичка, ту бял паметник на върха на някое възвишение, ту стара църква сред полето; ако ставаше дума за морското крайбрежие, тя ни показваше плажове, претъпкани с почиващи, скали с накацали по тях чайки. Според мен целта й беше да получим представа за големия свят, който ни заобикаля, и е доста странно, че сега, когато вече съм навъртяла толкова километри с автомобила си като помощничка, представата ми за тези или онези графства до голяма степен е оформена от картинките, които ни бе показвала госпожица Емили. Ето например пътувам из Дърбишър и внезапно пред погледа ми се появява същият онзи площад в центъра на градчето с кръчмата в стил „Тюдор“ и с военния мемориал в средата, които ни показваше и госпожица Емили навремето — тъкмо тогава и чух за първи път за Дърбишър.