Торбарите [bg]

— Може би е нямала друг изход. Може би е имала основателни причини.

— Какви причини — каза презрително тя. — Аз не бих изоставила Джо-Ан така лесно.

— Може би, ако пишеш на майка си, тя ще ти ги разкаже.

— Какво има да ми разказва? — хладно продължи тя. — Че се е влюбила в друг мъж и е избягала с него? Това мога да разбера. Другото, което не разбирам, е защо не ме е взела със себе си. Според мен единствено защото аз не съм й била нужна.

— Може би не познаваш майка си, но познаваш баща си. Знаеш го как може да мрази, когато усети, че някой се е изпречил на пътя му.

Очите й се заковаха в моите.

— Някой като теб?

— Някой като мен — кимнах аз. — Онази нощ, когато двамата влязохте в хотелската ми стая в Лос Анжелос, дали мислеше за теб, или как може да ми отмъсти?

Тя се умълча, после погледът й се смекчи.

— И с майка ми ли е станало нещо подобно?

— Нещо подобно — промълвих тихо аз и кимнах.

Тя сведе поглед към покривката. Когато го вдигна, очите й бяха избистрени.

— Благодаря ти, че ми го каза, Джонас. Стана ми някак по-леко.

— Добре. — Сервитьорът дойде и пак ни напълни чашите с кафе. — Между впрочем виждала ли си баща си напоследък?

Тя поклати глава с горчива усмивка.

— Преди около две години дойде на вечеря и зае от мен хиляда долара. Тогава го видях за последен път.

— Имаш ли някаква представа къде може да е?

— Защо?

— Искам да му предложа работа в Канада, но изглежда, че е изчезнал безследно.

Странен израз се появи в очите й.

— Искаш да кажеш, че ще му дадеш работа след всичко, което ти стори?

— Нямам голям избор — отвърнах неохотно аз. — Идеята не ми се нрави особено, но има война. Нужен ми в човек като него.

— Преди година получих писмо от него. Споменаваше, че работел като ръководител в летището Тетърбъроу.

— Благодаря ти — казах аз. — Ще го потърся там.

Ненадейно присегна ръка през масата и улови моята. Погледнах я изненадан. Тя ми се усмихваше.

— Знаеш ли, Джонас, имам странното предчувствие, че ще бъдеш много по-добър приятел, отколкото съпруг.