Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
— Той беше мъжът с най-силна ръка в целия Хрептьов — обади се малкият рицар. — Като притиснеше с пръст талер в сурова дъска, монетата цяла влизаше в нея. Само литовецът пан Подбипента го превишаваше по сила, но той загина при Збараж, а от живите навярно Нововейски би издържал срещу ръката му.
— Голяма, голяма загуба — казваха други. — Само в миналото са се раждали такива рицари.
Като почетоха така паметта на лъконосеца, отидоха на насипа. Володиовски веднага изпрати куриер до пан генерала и епископа със съобщение, че минирането е осуетено, а миньорите избити.
В града посрещнаха тая новина с голямо изумление, но — кой би могъл да предполага! — и със скрито недоволство. И пан генералът, и епископът бяха на мнение, че тия временни триумфи няма да спасят града, а ще раздразнят още повече страшния лъв. Те можеха да бъдат полезни само в случай, ако въпреки тях се биха съгласили на предаване, затова двамата главни водачи решиха да продължат преговорите.
Но нито пан Володиовски, нито Кетлинг предполагаха дори за момент, че изпратените от тях благоприятни съобщения ще окажат само такова въздействие. Напротив, те бяха сигурни, че сега и най-слабите сърца ще се изпълнят с надежда и у всички ще се разгори желание за упорита съпротива. Защото градът не можеше да бъде превзет, без преди това да се превземе замъкът, а щом замъкът не само се съпротивяваше, но отгоре на това нанасяше поражения, обсадените нямаха ни най-малко нужда да прибягват към преговори. Хранителни припаси имаше достатъчно, барут също; така че трябваше само да се пазят портите и да се гасят пожарите в града.
През цялата обсада тая нощ беше най-радостна за малкия рицар и за Кетлинг. Те никога не бяха имали толкова голяма надежда, че и сами ще се измъкнат здрави и читави от турските ръце, и ще изведат също така здрави и читави най-скъпите си същества.
— Още няколко атаки — казваше малкият рицар, — и кълна се в Бога, че турците ще се омърлушат и ще искат да ни сломят с глад. А ние имаме достатъчно запаси. Септември е вече на прага: след два месеца ще почнат дъждове и студ, тая войска не е особено издръжлива; нека веднъж да измръзнат здравата, и ще си отидат.
— Мнозина от тях произхождат от етиопските страни — отговори Кетлинг — или от различни други, където царят горещини, и тях ще ги попари най-обикновеният студ. Два месеца ще издържим в най-лошия случай дори при атаки. Пък и невъзможно е да смятаме, че никаква помощ няма да дойде. Ще се пробуди най-сетне Жечпосполита и дори пан хетманът да не събере голяма сила, с разезди ще мачка турците.
— Кетлинг, струва ми се, че нашият час не е още ударил.
— Това е в ръцете на Бога, но и на мен ми се струва, че няма да се стигне до такова нещо.
— Освен ако някой загине като пан Мушалски. Е, ех! Страшно скърбя за пан Мушалски, макар че загина с рицарска смърт!
— Дано и на нас даде Бог не по-лоша, стига да не е веднага, защото, да ти кажа ли, Михале, би ми било мъчно… за Кшиша.
— О, а на мене за Баша… Ех, работим ние добросъвестно, пък и Божието милосърдие е над нас. Някак ми е страшно весело на душата! Ще трябва и утре да извършим нещо голямо!
— Турците са направили дървени прикрития от греди на окопите си. Обмислих оня начин, който се използва за подпалване на кораби: парцалите вече се накисват в катран и се надявам, че утре следобед ще подпаля всичките им прикрития.
— О! — каза малкият рицар. — Тогава и аз ще поведа нападение. При пожара и без това ще настане паника, а пък те не могат и да помислят, че денем ще им устроим нападение. Утре може да излезе и по-добре от днес, Кетлинг…
Така разговаряха те, а сърцата им бяха изпълнени с радост; после отидоха да почиват, понеже бяха много уморени. Но малкият рицар не спа и три часа, когато го събуди вахмистърът Люшня.
— Пане командире, има новини! — каза той.
— Какво има? — извика зоркият воин, като скочи в миг на крака.
— Пан Мушалски се върна!
— За Бога, какво говориш?
— Върна се! Стоях при отвора и изведнъж чувам, че някой вика от другата страна по нашенски: „Не стреляйте, аз съм!“ Гледам, а то пан Мушалски се връща, преоблечен като еничарин!
— Слава Богу! — каза малкият рицар.
И скочи да поздрави лъконосеца. Развиделяваше се вече. Пан Мушалски стоеше отсам насипа с бяла качулка и ризница, толкова подобен на истински еничарин, та човек не можеше да повярва на очите си. Щом видя малкия рицар, той се втурна към него и двамата се приветстваха радостно.