Пан Володиовски

Петдесет и шеста глава

А когато премина тая щастлива нощ, пълна с изгледи за победа, настана денят 26 август, който щеше да се окаже решителен в историята на оная война. В замъка очакваха някакъв голям напор от турска страна. И наистина при изгрев-слънце отново се чу дълбаене от лявата страна на замъка, и то толкова шумно и силно, както никога досега. Явно беше, че турците с голяма бързина правеха прокоп за нова мина, най-силна от всичките. Големи войскови части пазеха наоколо тая работа. Мравунякът в окопите се раздвижи. От множеството пъстри санджаци252, от които като че цветя цъфнаха по полето откъм Длужко, се разбра, че самият везир пристига, за да ръководи атаката. Еничарите изтегляха нови оръдия по окопите; освен това неизброими тълпи от тях покриха новия замък, като се криеха в неговите ровове и развалини, за да бъдат готови за ръкопашен бой.

Както се каза, замъкът пръв започна оръдейния разговор, и то толкова успешно, че в окопите настана временна уплаха. Но бинбашиите мигновено възстановиха реда между еничарите и в същото време се обадиха всички турски оръдия. Хвърчаха гюллета, гранати, картечи; над главите на бранителите хвърчаха отломъци от камъни, тухли, мазилка; пушекът се смеси с праха, горещината на огъня — със слънчевата жега. На гърдите липсваше въздух, на очите — гледка; грохотът на оръдията, пръскането на гранатите, звънтенето на гюллетата по камъните, турските крясъци, възгласите на защитниците образуваха страховит оркестър, съпровождан от ехото на скалите. Обсипваха със снаряди замъка, обсипваха града, всичките порти, всичките кули. Но замъкът се отбраняваше упорито, с гръмотевици отговаряше на гръмотевиците, тресеше се, светеше, димеше, ехтеше, бълваше огън, смърт и унищожение, сякаш в него се беше запалил гневът на Зевс, сякаш се беше забравил всред пламъците, сякаш искаше да заглуши турските гръмотевици и да потъне в земята или да победи.

В бъркотията, всред полетелите гюллета, всред огъня, праха и пушека малкият рицар се хвърляше от оръдие към оръдие, от едни стени към други, от ъгъл към ъгъл, сам заприличал на унищожителен огън. Той сякаш се двоеше и троеше; беше навсякъде, насърчаваше, викаше; където паднеше топчия, там го заместваше той — и като влееше бодрост в гърдите, отново тичаше някъде другаде. Неговото въодушевление се отрази на войниците. Те повярваха, че това е последната атака, след която ще дойдат спокойствие и слава — вярата в победата преизпълваше гърдите им, сърцата станаха твърди и упорити, боен ентусиазъм овладя умовете. Възгласи и предизвикателни думи непрекъснато се изтръгваха от гърлата им. Някои ги обземаше такава ярост, че се прокрадваха извън стените, та отблизо да се заловят гуша за гуша с еничарите.

Те на два пъти под прикритието на пушеците тръгнаха в плътна маса към отвора и два пъти се оттеглиха панически, като настлаха земята с трупове. Към обед им пратиха на помощ маса от опълчение и джамак, но тия по-слабо обучени тълпи, макар и тласкани отзад с копия, само виеха с ужасни гласове и не искаха да вървят срещу замъка. Пристигна каймакаминът — нищо не помогна! Всеки момент имаше опасност да избухне паника, граничеща с умопобъркване, затова накрай оттеглиха хората и само оръдията продължиха да действат без отдих, като бълваха гръм след гръм, светкавица подир светкавица.