Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
Като чу това, пан Маковецки се зарадва много и вече искаше да си тръгва, когато малкият рицар го спря и попита още:
— Кажи, ти по-често биваш там, на тия съвети, дали те искат само да ни изпитат или наистина възнамеряват да предадат Каменец в султански ръце?
Маковецки сведе глава.
— Михале — рече той, — сега ти кажи откровено дали няма да се свърши именно така. Ще се съпротивяваме някое време, седмица, две, месец, два месеца, но краят ще бъде все един.
Пан Володиовски го погледна мрачно, после вдигна ръце и възкликна:
— И ти ли, Бруте, си против мене? Е, тогава вие сами ще си сърбате позора, защото аз не съм свикнал с такава храна!
И се разделиха с горчивина в сърцата.
Мината под главната порта на стария замък избухна малко след завръщането на Володиовски. Хвърчаха тухли, камъни, вдигна се прах и дим. Ужас овладя за миг сърцата на топчиите. Турците веднага се втурнаха в отвора, както се втурва стадо овце през отворената врата на кошарата, когато овчарят и помощниците му ги гонят отзад с бичове. Но Кетлинг изсипа върху тоя куп картеч от шест оръдия, приготвени от по-рано на насипа; стреля веднъж, втори път, трети път и ги измете от двора. Володиовски, Хумецки, Мишлишевски пристигнаха бързо с пехота и драгуни, които покриха толкова гъсто насипа, както мухите покриват в горещ летен ден волска или конска мърша. Сега се разпали бой с мускети и еничарки. Куршумите падаха върху насипа като дъжд или зърна, които силен селянин изхвърля нагоре с лопата. Турците гъмжаха в развалините на новия замък: във всяка трапчинка, зад всеки отломък, зад всеки камък, във всяка пукнатина на развалините седяха по двама, трима, петима, десетима и стреляха без нито миг почивка. Откъм Хотим им прииждаха непрекъснато нови подкрепления. Нижеха се полкове след полкове и като дойдеха между развалините, незабавно започваха огън. Целият нов замък беше сякаш настлан с чалми. Понякога тия маси от чалми се вдигаха внезапно със страхотен крясък и тичаха към отвора, но тогава Кетлинг вземаше думата; басът на оръдията заглушаваше стрелбата на пушките, а ятата от картеч със съскане и страхотен шум предизвикваха паника в тая тълпа, събаряха я масово на земята и запълваха пробива с тръпни купища човешко месо. Четири пъти се вдигаха еничарите в атака и четири пъти Кетлинг ги отхвърляше и разпръскваше, както бурята разпръсква безбройните листа. Самият той стоеше всред огъня, дима, разсипаните буци пръст и избухващите гранати, подобен на ангел на войната. Очите му бяха впити в пробива, а върху светлото му чело нямаше следа от ни най-малка загриженост. Понякога грабваше фитила от топчията и го долепваше до оръдието, понякога засланяше очи с ръка и гледаше резултата от изстрела, а понякога се обръщаше с усмивка към близките офицери и казваше:
— Няма да влязат!
Никога упоритостта на атака не се е разбивала в такава яростна отбрана. Офицерите и войниците се надпреварваха. Изглеждаше, че вниманието на тия хора е насочено към всичко друго, но не и към смъртта. А тя косеше гъсто. Загина пан Хумецки, после пан Мокошицки, командир на киевците. Най-сетне за гърдите се хвана със стон и белокосият пан Калушевски, стар приятел на Володиовски, воин добър като агне и страшен като лъв. Володиовски го придържа при падането, а той каза:
— Дай ръка, дай бързо ръка!
После добави:
— Слава на Бога! — и лицето му стана бяло като брадата и мустаците му.
Това беше пред четвъртата атака. Тогава отряд еничари се промъкна отсам отвора или по-скоро не можеше да се върне обратно поради много гъсто полетелите снаряди. Пан Володиовски се хвърли върху тях начело на пехотинците и те бяха избити мигновено с приклади и оберъчки.
Минаваше час след час, огънят не отслабваше. Но в това време из града се разнесе вест за героичната отбрана и разпали ентусиазма и желанието за бой. Гражданите поляци, особено младите, започнаха да се викат от града, да се споглеждат и да си дават кураж взаимно.
— Ще отидем на помощ на замъка! Да вървим, да вървим! Няма да оставим братята си да загинат! Хайде, момчета!
Такива гласове се носеха по централния площад, при портите и скоро неколкостотин души, въоръжени как да е, но със смелост в сърцата, тръгнаха към моста. Турците веднага насочиха към тях страхотен огън, така че мостът бързо се постла с трупове, но една част премина и веднага започна с голямо желание да стреля от насипа срещу турците.
Най-сетне беше отблъсната и четвъртата атака с толкова страшни загуби за турците, та изглеждаше, че ще последва миг почивка. Напразна надежда! Пукотът на еничарките не престана до вечерта. Едва когато засвириха за вечерен намаз, оръдията замлъкнаха и турците напуснаха развалините на новия замък. Тогава останалите живи офицери слязоха от другата страна на насипа. Без да губи нито минутка време, малкият рицар заповяда да се прегради отворът с каквото е възможно, с дървета, снопове пръчки, тухли, камъни от развалините, с пръст. Пехотинците, шляхтичите, драгуните, редници и офицери работеха в надпревара без оглед на чина. Очакваше се турските оръдия да се обадят всеки момент, но в края на краищата тоя ден беше ден на голяма победа на обсадените срещу обсадителите, та всички лица бяха ведри, а душите горяха от надежда и желание за по-нататъшна победа.