Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
Тогава лицето на малкия рицар стана бяло като тия знамена, които се люлееха от вятъра.
— Кетлинг, виждаш ли? — прошепна той, като се обърна към приятеля си.
Лицето на Кетлинг също беше побледняло.
— Виждам — каза той.
И двамата някое време се гледаха в очите и си казваха с тях всичко, което можеха да кажат такива двама войници без петно на страх, които никога през живота си не бяха нарушили дадена дума и които се бяха заклели пред олтара по-скоро да загинат, отколкото да предадат замъка. И ето че сега, след такава отбрана, след такова сражение, което напомняше отбраната на Збараж, след отблъснатата атака и след победата, им се заповядваше да нарушат клетвата, да предадат замъка и да живеят!
Както неотдавна зловещи гюллета прелитаха над замъка, така сега рояци зловещи мисли прелитаха през главите им. И просто бездънна мъка стискаше сърцата им, мъка за две любими същества и мъка за живота и щастието; затова те се споглеждаха като замаяни, като мъртви, а понякога обръщаха пълен с отчаяние поглед към града, сякаш искаха да се убедят дали очите им не ги лъжат и дали наистина е ударил часът.
А в това време конски копита затропаха откъм града и след малко пристигна Хораим, млад адютант на подолския пан генерал.
— Заповед за командира! — викна той, като спираше жребеца си.
Володиовски взе заповедта, прочете я мълчаливо и след малко всред гробна тишина се обърна към офицерите:
— Ваша милост панове! Комисари са преминали с лодка реката и вече са заминали за Длужко, за да подпишат споразумение. След малко ще се върнат оттук… До вечерта ще трябва да изведем войската от замъка, а незабавно да забучим бяло знаме…
Никой не каза нито дума. Чуваше се само ускорено дишане и сумтене.
Най-сетне се обади Квашиброцки:
— Ще трябва да забучим знаме. Веднага ще събера хората!…
Незабавно тук-таме се чуха команди. Войниците започнаха да се строяват в редици и да вземат оръжието си на рамо. Дрънкането на мускетите и отмерените стъпки отекваха в смълчания замък.
Кетлинг се приближи до Володиовски.
— Време ли е? — попита той.
— Чакай комисарите, да узнаем условията… Най-сетне аз сам ще сляза там.
— Не! Аз ще сляза, аз по-добре познавам подземието и знам кое къде се намира.
По-нататъшният им разговор бе прекъснат от гласове, които викаха:
— Комисарите се връщат! Комисарите се връщат!
И наистина след малко тримата нещастни пратеници се появиха в замъка. Това бяха подолският съдия Грушецки, столникът Жевуски и черниговският хоронжи пан Мишлишевски. Те вървяха мрачни, с наведени глави. На гърбовете им лъщяха сърмени кафтани, получени в дар от везира.
Володиовски ги чакаше, облегнат на едно още топло и димящо оръдие, насочено към Длужко. И тримата го поздравиха мълчаливо, а той попита:
— Какви са условията?
— Градът няма да бъде грабен, животът и имотът на жителите е осигурен. Всеки, който не желае да остане, има право да напусне и да отиде, където му харесва.
— А Каменец и Подолието? Комисарите наведоха глави:
— На султана… на веки веков!…
После комисарите си тръгнаха, но не към моста, защото там вече тълпи от населението бяха задръстили пътя, а отстрани през южната порта. Като слязоха долу, те седнаха в една лодка, с която щяха да стигнат до ляхската порта. В низината между скалите покрай реката вече започнаха да се показват еничари. От града прииждаха все по-големи вълни народ и заеха площада срещу стария мост. Мнозина искаха да бягат в замъка, но полкове, които излизаха, ги спряха по заповед на малкия рицар.
Той строи войската, повика пан Мушалски и му каза:
— Стари приятелю, направи ми една услуга: иди веднага при жена ми и й кажи от мое име…
Тук гласът на малкия рицар пресекна за миг в гърлото.
— И кажи и от мое име: няма нищо! — добави той бързо. Лъконосецът се отдалечи. След него войската излизаше бавно. Володиовски яхна коня си и следеше похода. Замъкът се опразваше, но полека, понеже развалините пречеха на движението.
Кетлинг се приближи до малкия рицар.
— Слизам! — каза той със стиснати зъби.
— Върви, само че почакай, докато войската излезе… Върви!…
Сега двамата се прегърнаха и доста време стояха така. Очите им светеха с необикновена светлина… Най-сетне Кетлинг се затече към подземията…