Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
— Вече те бяхме оплакали, ваша милост! — възкликна пан Володиовски.
Веднага дотичаха няколко други офицери, между които и Кетлинг. Всички се чудеха страшно, после започнаха да разпитват в надпревара лъконосеца как се е намерил в турско облекло, а той взе думата и разказа следното:
— На връщане се препънах в един еничарски труп и при падането ударих главата си в едно гюлле. Макар че имах шапка, обшита с тел, веднага загубих съзнание, понеже от оня удар, който ми нанесе Хамди, мозъкът ми е още прекалено чувствителен към всяко чукване. Съвземам се после: лежа си като на легло върху убития еничарин. Опипвам главата си, боли ме малко, но нямам дори подутина. Свалих шапката си, дъждът ми разхлади косата и аз си мисля: добре съм! Изведнъж ми хрумна: ами ако сваля цялото облекло и оръжие на еничарина и отида между турците? Та аз говоря на турски така, както на полски и никой няма да ме познае по говора, а и лицето ми няма да се различи от еничарското. Ще отида, ще послушам какво приказват. От време на време ме обземаше страх, защото си спомнях някогашното робство, но отидох. Нощ тъмна, само тук-там светеше някъде у тях и казвам ви, ваши милости, че се движех помежду им като между свои. Мнозина от тях лежаха в рововете под прикрития; отидох и там. Тоз-оня ме пита: „Какво се влачиш така!“ А аз отговарям: „Защото не ми се спи!“ Други пък си приказваха на купчини за обсадата. Между тях цари голямо смущение. Със собствените си уши чух как се оплакваха от присъстващия тук наш хрептьовски командир. (Тук пан Мушалски се поклони на Володиовски.) Ще повторя техните ipsissima verba251, защото този вражески укор е най-голяма похвала. „Докато — казваха те — това малко псе (така наричаха ваша милост тия кучи синове), докато това малко псе брани замъка, никога няма да го превземем.“ Друг казва: „Него куршум и желязо не го лови, а той сее смъртта върху хората като чума.“ Тогава всички взеха да се оплакват в един глас: „Само ние се бием, казват, а другите войски не правят нищо; джамакът лежи с корем нагоре, татарите грабят, спахиите се влачат по пазарите. На нас падишахът ни казва: «Мили мои агънца», но, изглежда, че не сме му особено мили, щом тук са ни докарали за клане. Ще издържим, казват, но не дълго, после ще се върнем в Хотим, а ако не ни разрешат, може и някои по-големи глави да паднат в края на краищата.“
— Чувате ли, ваши милости! — викна Володиовски. — Когато еничарите се разбунтуват, султанът веднага ще се уплаши и ще се откаже от обсадата!
— Кълна се в Бога, че ви казвам истината! — говореше пан Мушалски. — Всред еничарите не е мъчно да се вдигне бунт, а те са вече много недоволни. Мисля, че ще опитат още една или две атаки, а после ще се озъбят и на еничарския ага, и на каймакамина, па и на самия султан.
— Така ще стане! — извикаха офицерите.
— Нека опитат и двайсет атаки още, ние сме готови! — казваха други.
И започнаха да дрънкат саби, да поглеждат към окопите с пламнали очи и да сумтят. Като чу това, малкият рицар зашепна въодушевено на Кетлинг:
— Нов Збараж! Нов Збараж!…
Но пан Мушалски отново взе думата:
— Ето, това чувах. Жал ми беше да се връщам, защото можех да чуя и повече, но се страхувах, че ще ме изненада денят. Затова тръгнах към окопите, от които не стреляха, за да се промъкна в мрака. Гледам, там няма редовна стража, а еничарите се влачат на групи, както и навсякъде. Приближавам се до едно голямо оръдие, никой не вика. А пан командирът знае, че взех със себе си гвоздеи за повреждане на оръдия. Пъхвам бързо един в подсипа — не влиза, защото, ако искам да влезе, трябва да го ударя с чук. Но нали Господ-Бог ми е дал необикновена сила в ръцете (ваша милост панове много пъти сте виждали моите опити), натиснах го с длан, гвоздеят изскърца малко, но влезе целият!… Страшно се зарадвах!…
— За Бога! Значи, ти, ваша милост, направи това? Повреди голямо оръдие? — питаха от всички страни.
— Повредих и това, и още едно, защото, като излезе добре работата, пак ми стана жал да си тръгвам, та отидох при второ оръдие. Ръката малко ме боли, но гвоздеите влязоха.
— Ваша милост, панове! — извика Володиовски. — Никой тук не е извършил по-голям подвиг, никой не се е увенчал с такава слава. Vivat пан Мушалски!
— Vivat, vivat! — повториха офицерите.
След офицерите завикаха войниците. Турците в окопите чуха тия възгласи и се уплашиха — и сърцата им отпаднаха още повече; а лъконосецът се кланяше на офицерите, изпълнен с радост, показваше мощната си длан, подобна на лопата, върху която се виждаха две сини петна, и казваше:
251
Най-точни думи (лат.). — Бел.прев.