Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
Полицаите се разсмяха. Дилип Светкавицата ги изгледа кръвнишки.
— Хвърлете това копеле долу в ареста — нареди той на ченгетата, висящи на вратата. —
И го изритайте отстрани в главата.
Те спряха да се смеят и тръгнаха към мен.
— Майтап бе! — изхили се Светкавицата и вдигна ръка да ги спре. — Майтап да става!
Ченгетата се разсмяха. И аз се засмях. Смешно си беше по свой начин.
— Пет процента — казах.
— Седем и половина — изстреля Светкавицата в отговор. — И другия път, като влезеш в
ареста, ще ти дам да седнеш на стол.
Ченгетата се разсмяха. А и аз с тях, защото се готвех да му давам десет процента.
— Дадено. Не е лесно да се спазари човек с тебе, Светкавица-джи. Неслучайно си се
оженил за марварка.
Марварите са търговци от щата Раджастан в северна Индия. Славата им е, че са хитри в
търговията и им сече умът в сделките. За марварската жена на Дилип Светкавицата се
говореше, че харчи пари по-бързо, отколкото Дилип ги избиваше от жертвите си.
Той ме погледна — при споменаването на жена му никак не му стана приятно. Устните
му се присвиха. За всеки садист все ще се намери един по-голям садист. Когато го знаеш, е
достатъчно само да споменеш името му.
— Вън! Разкарай се!
— Благодаря, сержант-джи — казах.
Минах покрай ченгетата, които преди седмици ме бяха оковали и ритали. Те се
усмихнаха и закимаха добродушно. И това си беше доста смешно по свой начин.
ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА
ПАРКИРАХ ПРЕД БОРДЕЯ и се запътих към къщата на Джони. Нямаше го и отидох в
съседните колиби отзад, където бяха Навин и Дива. Както обикновено, чух ги още преди да
ги видя.
— Да знаеш как тук една жена може да се изсере? — говореше Дива, докато прекосявах
малкото празно пространство пред колибите.
— Леле, ама че се е проточил тоя разговор! — заявих. — Не говорехте ли за същото и
миналия път?
— Ти си наясно, нали господин Хараб Данга Шантарам? — попита тя. Нарече ме
„мръсни далавери".
— Наясно съм. Живял съм тук. И не е редно да е така.
— Не е справедливо, адски си прав! — Дива се извърна и бодна Навин в гърдите. —
Жените не могат да серат денем, примерно.
Там имаше няколко души. Навин и Дидие стояха пред колибата. Дива беше със Сита, жената на Джони, и три момичета от околните съборетини.
— Аз… — понечи да се изкаже Навин.
— Представи си някой да ти каже, че цял ден не можеш да се изсереш, защото си мъж и
някой може да те види как сереш. Направо ще изтрещиш, нали?
— Аз…
— Е, на нас това ни казват, защото сме жени. А когато вече ни се позволява да серем, след залез-слънце, трябва да драпаме сред камънака и да си свършим работата на някое
смотано място в непрогледен мрак, неговата мама, защото ако си носим фенерче, някой може
пак да ни види, че серем).
— Аз…
— А жените тук в тъмното ги насилват! Разни луди се мотаят наоколо. Мъже, на които
им е все тая, че наоколо гъмжи от лайна! Мъже, на които всъщност така им харесва повече!
Не се шегувам и няма да се примиря с това! Чаках да мръкне, за да се изсера, и няма Да
чакам пак! Измитам се оттук и то още тази вечер! Тръгвам си!
Навин размишляваше дали пак да каже „Аз…". Погледна Дидие, а той — мен. Бях се
загледал в интересния възел на края на една бамбукова подпора.
Изведнъж се надигна суматоха и Джони изскочи от една от страничните пътеки, по
които се минаваше напряко. Видя ни и се спря. Устата му зееше, ръцете му се протягаха
напред, все едно държеше клон.
— Какво има, Джони? — попита Сита на марати.
— Аз… Не мога…
— Джони, какво става? — попитах.
Той се беше вдървил и сякаш бе готов да изчезне нанякъде. Лицето му бе напрегнато.
Сита отиде при него и го отведе настрана. След минута се върна и ни повика с Навин при
нея.
Дидие и момичетата останаха с Дива.
— Мамка му, какво става? — викна Дива. — Тръгвам си! Ехо? Това Да не го забравихте
всички?
Джони седеше на пластмасов стол и пиеше изстудена вода от бутилка.
— Всички са мъртви — изрече той.
— Кой е мъртъв? — попита Навин.
— Бащата на Аану, тоест бащата на Дива, и всички в дома му. Всички! Дори
градинарите. И домашните любимци даже. Ужасно клане!
— Кога?
— Току-що — отвърна задъхано Джони. — Лин, как да го кажем на момичето? Аз не