Сянката на планината

— Оръжията са подарък — каза той обидено.

— Извинявай, братко, разбира се! Адски си мил! И като заговорихме за оръжия, имам

среща с Викрант, моя майстор на ножове, в Сасун Док. Нещо да ти трябва?

Доближихме арката, през която се излизаше от кампуса обратно на улицата, но преди да

се слея с гъмжилото от студенти, той ме спря.

— Има нещо… — подзе Абдула, но стисна уста и тежко си пое въздух през носа. —

Санджай ни забрани да ти помагаме и да те търсим по всякакви други причини освен по

работа за Компанията.

— Ясно.

— Разбираш ли какво значи това?

— Май… да.

— Това означава, че с теб ще се срещнем открито едва след смъртта на Санджай.

— Какво?

— Бъди уверен и не се бой — каза той и ме притисна в пламенна прегръдка, а после ме

оттласна и стисна раменете ми здраво, като менгеме. — Държат те под око.

— За това си прав.

— Не, искам да кажа, че платих да те наглеждат известно време — търпеливо обясни

той.

— Така ли? На кого?

— На Велоубийците.

— Платил си на убийци маниаци да ме наглеждат?

— Платих.

— Много съобразително. И скъпо. Маниаците хич не вървят евтино.

— Прав си. Взех пари да им платя от съкровището на Халед.

— И как реагира Халед?

— Съгласи се. Имам чувството, че единственият начин да го примамя обратно в Бомбай, при истинската му съдба, е да примъкна едно по едно съкровищата му от планината в града.

— Шегуваш се, нали?

Той ме изгледа от глава до пети, дълбоко оскърбен.

— Аз никога не се шегувам.

— Шегуваш се и още как! — разсмях се. — Просто не го знаеш. Шегаджия си ти, Абдула.

— Нима? — намръщи се той.

— Наел си убийци маниаци да ме пазят. Майтапчия си ти, Абдула. Лиса така се

забавляваше с теб, помниш ли?

Лиса.

Той се загледа над игрищата, мускулите на челюстта му заиграха, макар очите му да

останаха напълно спокойни. Студентите от университета играеха крикет, ритаха футбол, седяха на групи, правеха цигански колела и танцуваха без причина.

Лиса.

— Ти си й бил ракхи брат — казах. — Изобщо не ми е споделяла.

— Големи промени предстоят — каза Абдула и се взря в очите ми. — Следващия път, като ме видиш, сигурно ще е на моето погребение. Целуни ме по братски и се моли Аллах да

ми опрости греховете.

Той ме целуна по бузата, прошепна „сбогом" и грациозно се вля в потока от студенти

под арката.

Игрищата, обкръжени от дългата ограда от заострени железни пръти, приличаха на

огромна зелена мрежа, метната от слънцето за лов на бляскави млади умове. Погледът ми

потърси Винсън и Ранвей в далечния ъгъл на парка, но не ги съзрях.

Когато стигнах до мотора си, Абдула вече беше потеглил. Бе пладне и не му се искаше да

се обяснява, ако го видят с мен. Запитах се кога ли и как ли ще го видя някога отново.