Сянката на планината

болногледачката в дома на Вишну. Знаех защо тази болногледачка е била в къщата. Питах се

дали Абдула или друг от Компанията е знаел, че в къщата има и обикновени хора — аз

самият, когато бях позвънил, не знаех, нито после бях казал на Абдула или на някого другиго.

Той изпусна дълбока въздишка през нос. Устните му бяха здраво стиснати.

— Лин, ще ти се доверя, все едно си още в семейството. Не е редно да го правя, но съм

длъжен.

— Абдула, аз съм широко скроен, знаеш. Не искам съкровени подробности, ако не ми е

наложително да ги знам. Недей да престъпваш своята клетва заради мен, макар и да те

обичам заради това, човече. Само ми го обрисувай в общи линии, да знам кой по кого стреля.

— Фарид беше — каза Абдула. — Аз се изказах против. Огънят не подбира. Исках да

подбираме и лично да ги избием. Всички до един, веднъж завинаги. Санджай реши да

приложи огън. Фарид го запали и „Скорпионите" избягаха, ала една болногледачка, която

незнайно защо е била там, загина в пламъците.

— Къде е сега Фарид?

— Още е тук, до Санджай. Отказва да напусне града, а да го направи би било далеч по-

разумно.

— В момента това явно е много разпространено.

— Какво?

— Нищо, просто заблудена мисъл в ума ми. „Скорпионите" ще отвърнат с тежък удар, Абдула, да знаеш. Този Вишну съм го срещал. Изобщо не е лека категория. Умен е и си има

политически цели. Това му осигурява съюзници по неочаквани места. Не подценявай

отмъщението му.

— Какво иска той?

— Иска каквото и вие, до някаква степен. Иска Санджай да умре. Но иска с него да

измре и Компанията. И се кефи на Пакистан.

— На Пакистан?

— На Пакистан — повторих. — Съседна страна, добри хора, приятен език, хубава

музика, тайна полиция. Пакистан.

— Това никак не е добре — намръщи се Абдула. — Санджай се сприятели с мнозина в

Пакистан. Точно тези приятели пратиха афганските гардове да го пазят.

Наближавахме един завой на оградата. Млада двойка седеше на одеяло на топлата мека

трева. Пред тях имаше няколко разтворени книги, а наоколо подскачаха врани, грееха се на

утринните лъчи и ровеха за червеи.

Абдула понечи да свърне настрана и да заобиколи двойката.

— Чакай малко — спрях го. — Това са мои познати.

Когато ги доближихме, Винсън и Ранвей вдигнаха усмихнато очи. Представих им Абдула

и се наведох да взема една от книгите — „Героят с хиляди лица" от Джоузеф Камбъл.

— Какво така сте се заловили с Камбъл?

— Изучавахме го в университета — отвърна Ранвей. — Сега преподавам на Стюарт

съкратен курс.

— Не ми стига акъл — ухили се Винсън и размаха ръка над вълнистата си руса коса.

— Карлос Кастанеда — зачетох аз имената по кориците на останалите книги. — Робърт

Пърсиг, Емет Гроган, Елдридж Кливър и Буда. Симпатична компания. Можете да притурите в