Аз, вещицата

— Господи помилуй, как изобщо някой може да ви вземе за човешки същества?

— И за мен това винаги е било мистерия — съгласи се Мириам, докато разглеждаше Сара с не по-малък интерес. — И ти не си съвсем незабележима, с тази червена коса и миризма на черна попадийка, която се носи на талази от теб. Аз съм Мириам Шепърд.

С Матю се спогледахме. Чудехме се как Мириам и Сара ще просъществуват мирно под един покрив.

— Добре дошла в къщата на семейство Бишъп, Мириам. — Сара присви очи и вампирката й отвърна по същия начин. Леля ми премести поглед на Маркъс. — Значи ти си синът му. — Както обикновено нямаше търпение за куртоазия.

— Да, аз съм синът на Матю. — Маркъс, с вид на човек, видял призрак, бавно вдигна кафявата бутилка. — Твоята съименница беше лечителка също като теб. Сара Бишъп ме научи как да лекувам счупен крак след битката при Банкър Хил. Все още го правя по начина, който тя ми показа.

От покрива на стаята се провесиха два боси крака.

„Да се надяваме, че сега има повече сили, отколкото тогава“, каза жена, която поразително приличаше на Сара.

— Уиски — заяви Сара и премести одобрителен поглед от бутилката към сина ми.

— Тя обичаше твърд алкохол. Помислих си, че ти също.

И двете Сара Бишъп кимнаха.

— Правилно си помислил — отвърна леля ми.

— Какво става с отварата? — поинтересувах се аз, като се опитвах да не кихна от задушния въздух.

— Трябва да отлежи девет часа — натърти Сара. — След това пак ще я кипнем, ще прекараме листата през парата и ще видим какво ще стане. — Тя хвърли поглед към уискито.

— Тогава да си починем. Да отворя ли бутилката? — предложи Матю и посочи алкохола.

— Имаш ли нещо против аз да го направя. — Тя взе бутилката от Маркъс. — Благодаря, Маркъс.

Сара изключи котлона и похлупи гърнето, преди всички да се отправим към кухнята. Матю си наля вино, предложи на Мириам и Маркъс, които отказаха, и сипа на Сара уиски. Аз си направих чай — обикновен „Липтън“ от супермаркета — а Матю попита вампирите как е минало пътуването им и какво се случва в лабораторията.

В гласа му нямаше и грам топлота. Не си личеше да се радва на пристигането на сина си. Маркъс пристъпваше нервно от крак на крак, разбираше, че не е добре дошъл. Предложих да отидем да поседнем във всекидневната. Надявах се там да се чувстваме не толкова неловко.

— По-добре да се преместим в трапезарията. — Сара вдигна чаша към чаровния си племенник. — Ще им покажем писмото. Вземи рисунката на Даяна, Матю. И те трябва да я видят.

— Маркъс и Мириам няма да стоят дълго — заяви Матю с тих упрек в гласа. — Имат да казват нещо на Даяна и след това се връщат обратно в Англия.

— Но те са роднини — натърти Сара, която очевидно не забелязваше напрежението в стаята.

Леля ми сама донесе рисунката, докато Матю продължи да гледа лошо сина си. Сара ни поведе към предната част на къщата. Матю, Ем и аз се събрахме от едната страна на масата. Мириам, Маркъс и Сара седнаха в другия край. След като се настанихме, леля ми започна да разправя събитията от сутринта. Винаги когато питаше Матю за някоя подробност, той смотолевяше нещо в отговор. Всички в стаята, с изключение на Сара, разбираха, че той не иска Мириам и Маркъс да знаят с подробности какво се е случило. Леля ми обаче продължаваше необезпокоявана и завърши с цитати от писмото на майка ми, както и с послеписа от баща ми. Матю здраво стискаше ръката ми през това време.