Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Куантака отново бе спряла внезапно. Когато Бинабик погледна назад, тя сведе огромната си глава и изскимтя — едва доловим звук в надигащия се вятър.
Слудиг се плесна по краката с облечените си в кожа ръце.
— Проклет да съм, троле, зная! Но ние имаме нужда от нейния нос! Дори не знаем къде е отишло момчето, нито защо не ни отговаря. Викаме вече с часове!
Бинабик мрачно поклати глава.
— Точно тота ме тревожи най-много. Не изминахме много, преди да намерим коня му… най-много половин левга. Вече обиколихме два пъти по-далече, както и повечето от пътя назад, но все още не се вижда и следа от Саймън.
Римърсгардецът присви очи срещу сипещия се сняг.
— Ако е паднал, вероятно би тръгнал назад по собствените си следи… докато още ги е имало. Хайде да завлечем вълчицата още малко към абатството. Може би ако подуши момчето, ще е по-послушна. — Той тръгна напред с конете. Бинабик направи гримаса и подсвирна на Куантака. Вълчицата дойде неохотно.
— Не ми харесва бурята, която се задава — обади се тролът; само малко по-напред римърсгардецът вече се бе превърнал в сивкаво петно. — Изобщо не ми харесва. Това е предвестникът на тъмнината, която видяхме да се събира на север, близо до Стормспайк. Идва към нас с огромна бързина.
— Зная — изкрещя Слудиг през рамо. — Скоро ще трябва да се погрижим за собствената си безопасност, независимо дали намерим момчето, или не.
Бинабик кимна, а после рязко се удари с ръка по гърдите: веднъж, два пъти, после и трети път. Освен ако боговете на народа му не гледаха, никой не видя измъченото му движение.
Абатството, което бе станало сцена на такъв див ужас, се бе превърнало в тиха, покрита със сняг гробница. Преспите прикриваха повечето следи от онова, което се бе случило със Скоди и малките й подопечни, но не можеха да скрият всичко. Куантака не искаше да се приближи на повече от един изстрел с лък от мълчаливите стени; Бинабик и Слудиг пък влязоха в абатството само колкото да се убедят, че Саймън не е някоя от неподвижните, завити с бяло фигури, и бързо си тръгнаха.
Когато оставиха хиляда крачки между себе си и абатството, спряха и постояха мълчаливо известно време, като отпиваха от една манерка кангканг, заслушани в скръбния вятър. Куантака, очевидно щастлива, че отново е далеч от ужасното абатство, подуши въздуха и се сви на кълбо в краката на Бинабик.
— Свети Ейдон, троле — най-после каза Слудиг, — що за вещица беше тази Скоди все пак? Никога не съм виждал нещо, което да се сравни с това. Тя от последователите на Краля на бурите ли беше?
— Само дотам, че тези като нея правят онова, което Кралят на бурите желае, независимо дали го знаят, или не. Тя имаше сила, но освен това се надяваше да се превърне в сила… което, мисля си, е много различно. Една малка кралица на норните със собствена малка група последователи, това искаше да бъде тя. Времената на война и съперничество са времена, в които се надигат нови сили. Старият ред започва да се променя и се появяват хора като Скоди, хора, които се опитват да оставят следа.
— Благодаря на благословения Бог, че изтри от лицето на земята цялото им гнездо, чак до най-малкото кутре. — Слудиг потрепери и се навъси. — Нищо хубаво не би могло да стане, ако някое от тези вещерчета беше оцеляло.
Бинабик го погледна любопитно и каза:
— Характерът на невинните може да е формиран, както на тези деца, но понякога късметът позволява той да бъде преоформен. Не вярвам много в злото, от което няма връщане, Слудиг.
— Така ли? — Римърсгардецът се изсмя остро. — А какво ще кажеш за Краля на бурите? Какво добро би могъл да кажеш за такова адско изчадие с черно сърце като него?
— Някога той е обичал народа си повече от собствения си живот — тихичко отвърна Бинабик.
Слънцето премина през мрачното небе изненадващо бързо. Когато спряха отново, ранният здрач вече приближаваше. Бяха обиколили още два пъти разстоянието между абатството и мястото в гората, което бяха определили като най-далечната точка, до която бяха стигнали. Цялото им викане и преравяне на храстите остана без резултат: Саймън го нямаше, а тъмнината и бурята се приближаваха бързо.