Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл

Роджър седеше върху писалището в килията си, което беше довлякъл под прозореца, за да може да гледа към града, докато свири тъжно на цигулката си.

Чудеше се дали хората долу могат да го чуят. Надяваше се, че да, защото какво е един жонгльор без публика? Дори да не можеше да ги види, можеше да ги накара да почувстват болката му.

И без това нямаше какво друго да прави на лунната светлина. Пастирите не му бяха дали лампи, а защитената маска, която му позволяваше да вижда в тъмното, се намираше в покоите му, из които несъмнено бродеше Аманвах.

Не можеше да си поиска дори една свещ. Кого да помоли? Нямаше никакви посетители, с изключение на безименния църковен прислужник, който пъхаше подноса с храна под вратата или вземаше празния, който Роджър пъхаше обратно. Храната беше обикновена, но засищаща.

Прозорчето беше малко – достатъчно, за да си провре главата през него, но не и раменете. Не че имаше някакво значение. Дори да успееше да се провре през малкия отвор, отдолу имаше само празно пространство. Четирите кули се извисяваха на триста мет­ра над земята.

Но всичко бе за предпочитане пред това, да седи и да се взира в стените на килията, а гледката през прозореца наистина беше впечатляваща, пред погледа му се ширеше цял Анжие. Той наблюдаваше как проблясъците на енергия озаряват града, когато вятърните демони се удряха в защитната мрежа, и свиреше за Аманвах.

Анжиерци може и да го чуваха, а може би не, но той знаеше, че Аманвах слуша. Свиреше за копнежа си по нея, за мъката си, за страха си за Сиквах. За своята гордост и за своята любов. За надеждата и за страстта си. За всички неща, които искаше да прошепне в хора, а думите го предаваха.

Но не и музиката.

– Съпруже.

Лъкът застърга по струните на цигулката. Роджър се затаи и се огледа, чудейки се дали си въобразява. Нима Аманвах беше намерила начин не само да го чува през подбрадника, но и да му говори?

– Ехо? – прошепна колебливо в него.

Но в този момент една ръка сграбчи решетките на прозореца и Роджър политна с писък назад, като падна от писалището. Ударът в пода го остави без дъх, но годините тренировки взеха връх и той се претъркули през глава и се изправи в приклекнала стойка на няколко фута от прозореца.

През малкия отвор го гледаше Сиквах. Тя носеше черна кърпа за глава и бял воал, но очите ѝ не можеше да се сбъркат.

– Не се страхувай, съпруже. Просто съм аз.

Няколко образа преминаха пред погледа на Роджър. Сиквах строшава гърлото на Сали. Сиквах прекършва гръбнака на стражника. Сиквах чупи врата на Ейбръм.

– Никога не си била нещо „просто“, съпруго – каза Роджър. – Макар че очевидно не съм знаел и половината от всичко.

– Напълно си прав да се гневиш, съпруже – каза Сиквах. – Пазех тайни от теб, макар и не по собствена воля. Самата дамаджа заповяда аз и моята сестра по копие да скрием истинската ни природа.

– Аманвах е знаела – рече Роджър.

– Само тя и никой друг от Севера – каза Сиквах. – Ние сме от кръвта на Избавителя. Тя е дама. Аз съм шарум.

– Какво си?

– Твоя дживах – рече тя. – Моля те, съпруже, ако не вярваш на останалото, повярвай поне на това. Ти си моята светлина и моята любов и ако Евджахът не го забраняваше, съм готова да се убия заради това, че те покрих със срам.

– Това не е достатъчно – рече Роджър, скръствайки ръце. – Ако искаш отново да започна да ти вярвам, трябва да знам всичко.

– Разбира се, съпруже – каза Сиквах.

В гласа ѝ звучеше облекчение, сякаш ѝ се беше разминало леко. И може би наистина беше така. Цялата ѝ кротост беше просто представление. Как да е сигурен, че и облекчението ѝ не беше?

Донякъде това изобщо не го вълнуваше. Откакто бяха разменили обетите си, Сиквах се беше държала единствено като вярна съпруга. Дори убийствата бяха извършени заради него и въпреки всичко, което се беше случило, Роджър не можеше да ги осъжда. Там някъде духът на Джейкъб най-после бе намерил покой, след като убийците му бяха наказани.

– Може ли да вляза? – попита Сиквах. – Обещавам, че ще отговоря честно, не, искрено, на всичките ти въпроси.