Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл

Докато стигне до края на сякаш безкрайното стълбище, краката вече я боляха. С напредването на бременността сънят ѝ ставаше все по-неспокоен, а мускулните схващания през нощта оставяха след себе си тъпа болка.

Но Лийша не идваше за пръв път в катедралата и след като напусна Южната кула, тя продължи по коридорите, докато не стигна до Източната, където отново започна да се изкачва.

Роджър не осъзнаваше колко бе загазил. Самата Арейн и Напътственик Питър бяха принудени да се намесят, докато разяреният Дженсън не се умилостиви и не позволи на пастирите да отнесат изпадналия в безсъзнание Роджър в катедралата.

Но макар и там да се намираше в безопасност до процеса, той беше отговорен за смъртта на твърде много хора, за да се измъкне безнаказано. Ами Сиквах? Къде беше Сиквах? Стражите твърдяха, че така и не я бяха открили след нападението. Дали не беше отвлечена от онзи лорд, с когото работеше Джейсън? Отвличането на племенничката на Избавителя бе достатъчен повод за започването на война, за която все още не бяха подготвени.

Мислите отвлякоха вниманието ѝ от безкрайните стълби към върха на кулата, където тя се озова пред килия, подобна на тази на Роджър. Стражът ѝ кимна и отиде да отвори вратата. Вече бяха свикнали да я виждат тук.

– Джона – каза Лийша и мъжът вдигна глава от книгите си.

Пастирите го бяха накарали за наказание да преписва Каноните, докато те обсъждаха съдбата му.

– Лийша! – каза Джона, скочи и бързо отиде при нея. – Създателят да те пази. Добре ли си? Изглеждаш уморена. – Той отиде до единствения стол в стаята, вдигна няколко книги от него и ѝ предложи да седне. – Искаш ли малко вода?

Лийша поклати глава и се усмихна.

– Човек без малко да забрави, че и ти си затворник тук.

Джона махна презрително с ръка.

– Църковната ми килия в Хралупата на дърваря беше по-малка от тази. Имам книги и Канона. Посещавате ме както Вика, така и ти. Какво друго ми трябва?

– Свобода – отвърна Лийша.

Джона сви рамене.

– Когато Създателят пожелае, ще се освободя.

– Не Волята на Създателя трябва да те притеснява – каза Лийша, – а тази на Райнбек.

Пастирът отново сви рамене.

– В началото се притеснявах. Седмици наред ме разпитваха, не можех нито да спя както трябва, нито получавах книги или каквото и да било друго, с което да си запълвам времето. Но сега – той докосна с любов кожената подвързия на една от книгите, – сега съм спокоен. Пастирите са убедени, че не знам никакви тайни, които да им дадат някакво предимство пред Избавителя, а моята ерес се изповядва от половината херцогство. Рано или късно, ще се уморят да ме държат тук.

– Особено след като Арлен изчезна – каза Лийша.

– Не е изчезнал – каза Джона.

– Няма как да си сигурен. Не беше там.

– Имам вяра – рече Джона. – Онова, което ме изненадва, е, че ти нямаш, въпреки всичко, което преживя.

– Ако Създателят има план, моето участие в него не е особено приятно – отбеляза Лийша.

– Всички ни очакват изпитания – заяви Джона. – Но ако поглед­неш назад, какво би променила? Щеше ли да се омъжиш за Гаред и да заживееш нормален живот? Да останеш в Анжие, докато инфекцията покосява Хралупата? Да се изплюеш в лицето на демона от пустинята, когато той ти предложи дружбата си?

Лийша поклати глава.

– Разбира се, че не.

– Би ли се отказала от живота, който расте в теб?

Лийша притисна ръка към корема си и го погледна уверено в очите.

– Никога.

– Това – отбеляза Джона – е вяра. Не можеш да я измерваш с тежести, както твоите билки. Не можеш да я класифицираш в книгите ти или да я проверяваш с химикалите ти. Но тя съществува, по-могъща от която и да е стара наука. Само Създателят може да вижда пътя напред. Той ни прави такива, каквито пожелае – каквито ни иска светът. Но когато погледнем назад, можем да добием представа какви са намеренията му.

– Изпратиха Тамос в Лактън – рече Лийша с треперещ глас.

– Защо? – попита Джона.

– За да избегнат войната. – Лийша изсумтя. – Или може би за да започнат нова. Само Създателят знае защо.