Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл
- Автор: Bret Peter V.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл». Краткое содержание книги:
Изработен от черепите на загинали генерали и демонски князе, той притежава древна, могъща магия, която държи на разстояние ядроните. Намеренията на заелия престола Ахман Джардир са да завладее целия познат свят, за да изкове от разделените му народи единна армия, която да сложи край на войната с демоните.
Но Арлен Бейлс, Защитения, му се противопоставя, като го предизвиква на дуел, който красиянецът е длъжен да приеме, ако иска да запази честта си. Арлен предпочита да не рискува и се хвърля от скалата заедно с Джардир, като лишава света от неговия спасител и поставя началото на ожесточена борба за престола, заплашваща да унищожи Свободните градове на Теса.
На север Лийша Пейпър и Роджър Ин се опитват да изковат съюз между херцогствата Анжие и Мливари срещу красиянците, преди да е станало твърде късно.
На юг Иневера, първата съпруга на Джардир, трябва да намери начин да попречи на двамата си синове да се убият един друг и да хвърлят народа си в гражданска война, докато се опитват да си спечелят слава, която ще ги възкачи на трона. Под прицел се оказва херцогството Лактън, богато и незащитено, готово за завладяване.
Междувременно ядроните стават все по-силни и в отсъствието на Арлен и Джардир няма достатъчно силен лидер, който да ги спре. Единствено Рена Бейлс може би знае повече за съдбата на изгубените мъже, но тя също е изчезнала...
„Искрено ли? – чудеше се Роджър. – Или неискрено?“ Можеше да са и двете.
Той погледна със съмнение към малкия прозорец.
– Как смяташ да го направиш?
Кожата край очите ѝ се набръчка в усмивка и тя промуши глава през отвора. После започна да се гърчи и се появи ръката ѝ, която се притисна към стената.
Разнесе се изпукване, което накара Роджър да потрепне, и рамото ѝ също премина. Роджър беше гледал представленията на много акробати в Гилдията на жонгльорите, но никога не беше виждал нещо подобно. Тя беше като мишка, провираща се пред едносантиметровия процеп под вратата.
След няколко секунди Сиквах беше вече вътре и скочи на пода. Коленичи, простря ръцете си на пода и се наведе, като допря чело в килима. Носеше копринено шарумско облекло – панталон, пристегната с колан роба и гарвановочерна кърпа за глава, която ярко контрастираше с белия ѝ сватбен воал. Краката и ръцете ѝ бяха голи.
– Престани – каза Роджър.
Красиянците може и да харесваха тези прояви на подчинение, но те го караха да се чувства неудобно, особено от човек, който можеше да го убие с кутрето си.
Сиквах се надигна и седна на петите си, с лице към него. Тя свали воала си и разви черната кърпа, разкривайки косата си.
Роджър отиде до прозореца, подаде главата си навън и погледна надолу към стената на кулата. Не се виждаха никакви въжета, нито уреди за катерене. Нима я беше изкачила с голи ръце и нозе?
– Аманвах ли те изпрати да ме освободиш?
Сиквах поклати глава.
– Бих могла, ако ми нареди, но дживах ка не вярва, че такова е твоето желание. Тук съм, за да те наглеждам и да те пазя.
Роджър огледа оскъдно обзаведената малка стая.
– Няма много места, където да се скриеш, ако някой дойде да ме провери.
Сиквах се усмихна.
– Затвори очите си за две вдишвания.
Роджър го направи и когато ги отвори, Сиквах беше изчезнала. Той претърси стаята, погледна дори под ниското легло, но нямаше и следа от нея.
– Къде си?
– Тук.
Гласът ѝ дойде отгоре, но макар че погледна към тавана, Роджър не можа да я види между гредите. Ала когато се взря внимателно, една от сенките леко помръдна и той зърна проблясъка на белия воал.
Сиквах се спусна на пода и сякаш отскочи, щом го докосна. Макар да я наблюдаваше внимателно, той я изпусна от погледа си и започна да оглежда стаята, докато ръката ѝ не се протегна изпод леглото и не го сграбчи за глезена. Той подскочи и изскимтя.
Сиквах веднага го пусна и миг по късно се появи пред вратата. Застина за миг, след което поклати глава.
– Три етажа по-долу има пазач. Отпуснал се е и едва ли ще ни чуе, но трябва да сме предпазливи.
Този път той наблюдаваше изумено как Сиквах се изкатери по излъсканата през вековете каменна стена със същата лекота, с която той щеше да се изкачи по стълба.
– Когато се измъкна от тук, ще преработим изцяло жонгльорското ни представление – каза Роджър. – Направо си похабяваш таланта с това пеене.
Те разговаряха до късно през нощта; Роджър лежеше на леглото, подпъхнал ръце под главата си, докато се взираше в тъмнината, прикриваща Сиквах.
Тя му разказа как е била дадена на дамаджата и е била изпратена в подземията на Двореца на дама’тингите. За бруталните тренировки, които последвали.
– Сигурно си мразела Енкидо – каза той.
– За известно време – отвърна Сиквах, – но животът на шарумите не е милостив, съпруже. В битката, също както в представленията, не получаваш втора възможност. Енкидо ни даде умения да оцеляваме. Постепенно разбрах, че всичко, което направи, го е правил от любов.
Роджър кимна.
– Почти същото беше при мен и майстор Арик.
Той винаги се беше старал да представя пред съпругите си лъскавата, внушаваща уважение версия на своя учител, но Сиквах му разкриваше живота си и в отговор той направи същото.
Разказа ѝ как Арик се опитал да остави него и майка му да умрат. За борбата му с виното и склонността му към насилие, която събуждаше у него. Как бе оставил пиенето – и собственото му его – постепенно да съсипят живота им.
И въпреки това Роджър не можеше да мрази Арик, защото последното нещо, което бе направил, преди да умре, бе да скочи над защитите върху един дървен демон, за да може Роджър да живее.
Арик беше слаб, егоистичен и жалък, но беше обичал Роджър по свой си начин.
Сиквах говореше без колебание и разкриваше все повече за себе си, но все пак искреността ѝ трябваше да бъде подложена на изпитание.
– В деня, когато се срещнахме – каза Роджър. – И ти се провали при проверката за непорочност...