Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Той стоеше, стъпил здраво на левия си крак и превил дясното си коляно така, че този крак балансираше леко на върха, и държеше крепко с една ръка моряшкия възел върху гърдите си, докато другата висеше хлабаво надолу. Главата му с къдравите светлокестеняви коси. над слепоочията беше наклонена встрани, а златистокестенявите му очи, обкръжени от синкави сенки, гледаха примижали изпод свитите вежди, с някакво откъснато и замислено изражение, в лицето на трупа. Той дишаше бавно и нерешително, защото при всяко вдишване очакваше уханието, онова чуждо и все пак тъй невнятно. познато ухание, което облаците от миризми на цветя не винаги смогваха да задушат. И когато това ухание се понесеше, когато го доловеше, веждите му се свиваха още повече и устните му започваха мигом да потръпват. Накрая той въздъхна; и тази въздишка приличаше тъй силно на хлипане без сълзи, че госпожа Перманедер се наведе над него, целуна го и го изведе, навън.
И след като сенаторът и жена му, заедно с госпожа Перманедер и Ерика Вайншенк в продължение на няколко дълги часа приемаха в стаята с пейзажите съболезнованията на града, Елизабета Буденброк, по баща Крьогер, биде погребана. За погребението бяха пристигнали роднини от Франкфурт и Хамбург, посрещнати за последен път гостолюбиво в къщата на „Менгщрасе“. Множеството от опечалени беше изпълнило залата и стаята с пейзажите, колонната зала и коридора, когато между запалените свещи, изправен величаво пред горния край на ковчега, пастор Прингсхайм от църквата „Света Богородица“ държа надгробната реч; той беше дигнал към небето бръснатото си лице над широката набрана яка — лице, изражението на което се менеше между мрачен фанатизъм и кротък унес, — а ръцете си бе сплел под брадичката.
Той възхвали ту с гръмки, ту с тихи слова качествата на покойницата, нейното достолепие и смирение, нейната ведрина и набожност, нейната благотворителност и кротост. Спомена за „Ерусалимската вечер“ и „Неделното училище“, озари още веднъж с блясъка на своята диалектика целия дълъг, богат и честит земен живот на мъртвата... и тъй като думата „кончина“ трябва да върви с прилагателно, той приключи речта си с нейната „мирна кончина“.
Госпожа Перманедер знаеше прекрасно, че в тоя час дължи както на себе си, така и на присъствуващите да покаже достолепие и представителност. Тя беше обсебила — заедно с дъщеря си Ерика и внучката си Елизабета — най-видните почетни места непосредствено до пастора в горния край на покрития с венци ковчег, докато Томас, Герда, Кристиан, Клотилда и малкият Йохан а така също старият консул Крьогер, който беше седнал на стол — наравно с роднините от втора степен се примириха да присъствуват на опелото, заели недотам хубави места. Стиснала батистената кърпичка с черни краища в сложените една върху друга ръце, тя стоеше съвсем изправена, с малко подигнати рамене, и изпитваше такава голяма гордост от главната роля, паднала й се в тоя тържествен час, че навремени забравяше напълно скръбта си. Очите й, които тя почти през цялото време държеше наведени към земята, защото съзнаваше, че е изложена на наблюдателните очи на целия град, не можеха да си откажат удоволствието сегиз-тогиз да се зареят над множеството, сред което тя зърна и Юлхен Мьолендорпф, по баща Хагенщрьом, и нейния съпруг... Да, всички те бяха длъжни да дойдат, всички: Мьолендорпфови, Кистенмакерови, Лангхалсови и Йовердикови. Бяха длъжни да се съберат още веднъж тук, преди Тони Буденброк да опразни родителския дом, бяха дошли да й изкажат съболезнованията си въпреки Грюнлих, въпреки Перманедер и въпреки Хуго Вайншенк!
А пастор Прингсхайм дълбаеше с надгробната си реч раната, нанесена от смъртта; той умишлено рисуваше пред всекиго какво е загубил, умееше да изтръгва сълзи дори там, гдето те не биха потекли от само себе си, и покъртените му бяха благодарни за това. Когато заговори за „Ерусалимската вечер“, всички стари приятелки на покойницата се разхълцаха, с изключение на мадам Кетелсен, която не чуваше нищо, и на сестрите Герхарт, потомките на Паул Герхарт, които бяха застанали с ведри очи в един ъгъл и се държеха за ръце; те изпитваха радост от смъртта на приятелката си и не й завиждаха само затова, защото завистта и недоброжелателството бяха чужди на техните сърца.