Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Какво? — попита Стрелеца. Вдигна часовника — безспорно най-красивия уред за измерване на времето, което беше виждал — към ухото си и се вслуша в нежното тиктакане на механизмите му.
— Подобен жест означава, че човекът, на когото се подарява часовникът, е свършил работата си и вече може да се отдаде на риболов или да играе с внуците си — поясни Нанси Дипно. — Ние обаче ти го подаряваме с други съображения. Нека отброява часовете до целта ти и ти каже, когато я достигнеш.
— Как може да стори това?
— Сред добромислещите ни приятели в Ню Мексико има един изключителен човек — започна Мариан Карвър. — Казва се Фред Таун. Той вижда страшно много неща и много рядко греши. Този часовник е „Патек Филип“, Роланд. Струва деветнайсет хиляди долара и създателите му гарантират пълно възстановяване на цената, ако избързва или изостава. Няма нужда да се навива, защото е с батерия — но не на „Норт Сентрал Позитроникс“ или някое тяхно протеже, мога да те уверя в това, която ще издържи сто години. Но според Фред, когато наближиш Тъмната кула, часовникът вероятно ще спре.
— Или ще започне да върви назад — каза Нанси. — Наблюдавай го.
Моузес Карвър се приведе напред.
— Ще го следиш, нали?
— Да — кимна Роланд. Той пъхна часовника в единия си джоб (след като дълго време не можа да откъсне поглед от гравюрите на капачето), а кутийката — в другия. — Ще бъда много внимателен.
— Трябва да внимаваш и за още нещо — намеси се Мариан. — За Мордред.
Стрелеца нищо не каза.
— Имаме основания да вярваме, че той е убил онзи, когото ти наричаше Уолтър. — Внезапно млъкна. — Виждам, че не си изненадан. Мога ли да попитам защо?
— Уолтър най-накрая напусна сънищата ми, също както болката напусна хълбока и главата ми — рече Роланд. — Последния път, когато се появи в сънищата ми, беше в Кала Брин Стърджис, в нощта на Лъчетръса. — Нямаше намерение да споделя колко ужасни бяха сънищата му — сънищата, в които се скиташе изгубен и сам из влажните подземни коридори на някакъв замък, а по лицето му полепваха паяжини; в които чуваше звуците от приближаването на някакво същество, бродещо в мрака зад него (а може би над него) и в които съзираше блясъка на червените очи и шепота на зловещия нечовешки глас — „Татко“ — точно преди да се събуди.
Тримата го гледаха мрачни и безмълвни. Накрая Мариан каза:
— Пази се от него, Роланд. Фред Таун, за когото ти споменах, рече: „Мордред е гладен.“ В буквалния смисъл. Фред е смел човек, но се бои от твоя… от твоя враг.
„Моя син, защо не го кажеш?“ — помисли си Стрелеца, но дълбоко в себе си знаеше защо. Мариан не искаше да нарани чувствата му.
Моузес Карвър се изправи и тропна с бастуна си по бюрото на дъщеря си.
— Имам още нещо за теб — рече, — само че то си е било твое през цялото време — твое да си го носиш и да го заровиш в земята, когато стигнеш там, закъдето си се запътил.
Роланд беше озадачен и се озадачи още повече, когато старецът започна да разкопчава ризата си. Дъщеря му се опита да му помогне, ала той я отблъсна. Отдолу носеше старомоден бял потник, а под него се открояваше предметът, който Стрелеца веднага разпозна и сърцето му спря да бие в гърдите му. Изведнъж бе запратен обратно в хижата на езерото — къщата на Бекхард, с Еди до него — и чу собствените си думи: „Сложи кръстчето на леля Талита на врата си и го покажи на Карвър, когато се срещнете. Не е изключено да мине доста време, докато го убедиш в правотата на думите си. Първата крачка обаче…“
Сега разпятието висеше на изящна златна верижка. Моузес Карвър го измъкна изпод потника си, погледна го за момент, сетне вдигна очи към Роланд, усмихна се и отново сведе поглед към кръстчето. После духна лекичко към разпятието. Косъмчетата по ръцете на Стрелеца настръхнаха, щом чу гласа на Сузана — едва доловим, сякаш идещ нейде от много, много далеч.
— Погребахме Пимси под ябълковото дърво…
В следващия миг изчезна и тишината увисна тежко между четиримата. Моузес Карвър се намръщи и тъкмо си пое дъх, за да духне отново, когато провлеченият говор на Джон Кълъм изпълни внезапно помещението, като че ли идваше не от разпятието, а от въздуха над тях.
— Дадохме всичко от себе си, партньоре — паартньоорее — и се надявам да е било достатъчно. Винаги съм знаел, че туй нивгаж не е било мою, затуй ги го връщам. Ти добре знайш де да го заровиш, тъй че… — в този момент гласът му, който заглъхваше още от „нивгаж“, стана недоловим дори за изключителния слух на Роланд. Той обаче беше чул достатъчно. Стрелеца взе кръстчето на леля Талита, което й бе обещал да зарови в подножието на Тъмната кула, и го сложи на врата си. Беше се върнало при него, и защо не? Нима ка не беше като колело?