Тъмната кула

— Много зле за него, ако е тъй! — подметна столетникът и се изкиска.

Стрелеца взе книгата, вгледа се в червено-бялата корица и проследи с показалец релефните букви, които не можеше да прочете.

— Значи сте сигурни, че това не е просто една история?

— От пролетта на седемдесета, когато Кинг написва изречението „Човекът в черно се носеше през пустинята, а Стрелеца го следваше“ — каза Мариан Карвър, — много малко от нещата, които Стивън Кинг е написал, са „просто истории“. Той може да не вярва в това, но ние го знаем.

„Явно годините, през които сте имали работа със служителите на Пурпурния крал, са ви подействали така, че сега подскачате при вида на всяка сянка“ — помисли си Роланд, но вместо това попита:

— Щом не са истории, какво са тогава?

Отговори му Моузес Карвър.

— Нещо като съобщения в бутилки — рече старецът. Начинът, по който произнесе последната дума — почти като „бтълки“ — му напомни за Сузана и внезапно му се прииска да я види, както и да се увери, че е добре. Това желание бе толкова силно, че остави горчив вкус в устата му.

— … великото море.

— Би ли повторил? — помоли го Стрелеца. — Бях се заплеснал нещо.

— Казах, че според нас Стивън Кинг хвърля своите бутилки във великото море. В морето, което наричаме Първоначалието. С надеждата, че те ще те достигнат и че съобщенията вътре в тях ще помогнат на теб и на моята Одета да достигнете целта си.

— Което ни води до последните ни дарове — рече Мариан. — Нашите истински дарове. Първо… — тя му подаде кутийката.