Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Благодаря ти, сай Карвър — рече. — Благодаря ти заради мен, заради ка-тета, който имах някога, и заради жената, която ми даде този кръст.
— Не благодари на мен — отвърна Моузес Карвър. — Трябва да благодариш на Джон Кълъм. Даде ми го на смъртния си одър. Яка гърбина имаше този човек.
— Аз… — започна Роланд и в продължение на няколко секунди не можа да каже нищо. Сърцето му преливаше. — Аз искам да благодаря на всички вас — продума накрая. След което наведе глава, допрял юмрук до челото си и затворил очи.
Когато отново ги отвори, видя, че Моузес Карвър е протегнал към него тънките си старчески ръце.
— Настана време ние да продължим по нашия път, а ти — по своя — заяви столетникът. — Прегърни ме, Роланд, целуни бузата ми за сбогом, ако ти е угодно, и си мисли за момичето ми, защото искам да кажа „сбогом“ и на нея, ако е възможно.
Стрелеца направи както му бе казано и в един друг свят, докато дремеше във влака, отнасящ я към Федик, Сузана докосна бузата си с ръка, защото изведнъж й се стори, че татко Моуз стои до нея, прегръща я силно и шепти: „Сбогом, късмет и на добър час.“
ТРИНАЙСЕТ
Когато Роланд излезе от кабинката на самокатерача във фоайето, никак не се изненада, че жената със сиво-зеления пуловер и панталоните с цвят на мъх стои пред градинката заедно с още неколцина мъже и жени и изпива с очи розата. Някакво животинче, което приличаше на куче, но не съвсем, бе приклекнало до лявата й обувка. Стрелеца се приближи до нея и тихомълком докосна лакътя й. Айрийн Тасенбаум трепна и се обърна към него с блеснали от възторг очи.
— Чуваш ли го? — попита тя. — Също като пеенето, което чухме в Ловъл, само дето е сто пъти по-хубаво.
— Чувам го — отвърна Стрелеца, след което се наведе, вдигна Ко и се вгледа в ярките, обрамчени в златисто очи на рунтавелкото. — Приятелю на Джейк — рече, — какво съобщение трябваше да ми предадеш?
Зверчето се опита да каже, но най-доброто, на което бе способно, прозвуча като „недей“. Стрелеца сложи длан на челото на Ко и затвори очи. Усещаше топлия дъх на рунтавелкото, както и далечния аромат на сламата, в която Джейк и Бени Слайтман бяха скачали не толкова отдавна. И внезапно, съчетан с омагьосващото пеене на гласовете, в съзнанието му прозвуча гласът на Джейк Чеймбърс… за последен път.
„Съобщи му, че Еди каза: «Пазете се от Дондейл.» Не забравяй!“
Ко не беше забравил.
ЧЕТИРИНАЙСЕТ
Излязоха навън и тъкмо заслизаха по стълбите, когато един почтителен глас се обърна към тях:
— Сър? Мадам?
Принадлежеше на мъж с черен костюм и мека шапка в същия цвят. Той стоеше до най-дългата и черна кола, която Роланд бе виждал някога. Видът й буквално му действаше на нервите.
— Кой ни е изпратил тази катафалка? — попита той.
Айрийн Тасенбаум се усмихна. Розата я бе освежила — също така я беше развълнувала и повдигнала духа й, — но жената продължаваше да бъде уморена. И искаше да се чуе с Дейвид, който сигурно много се притесняваше за нея.
— Не е катафалка — поясни тя, — а лимузина. Кола за специални хора… или за хора, които си мислят, че са специални. — Сетне се обърна към шофьора: — Дали е възможно докато пътуваме, да се обадите на летището и да проверите някои неща?
— Разбира се, мадам. Само кажете къде искате да отидете и имате ли предпочитания към превозвача.
— Трябва да отида в Портланд, Мейн — отвърна тя. — Иначе бих била доволна да пътувам с „Ръбърбенд Еърлайнс“, стига да имат полети дотам този следобед.
Прозорците на лимузината бяха от опушено стъкло, а вътре цареше уютен полумрак, прорязван от светлината на изящни разноцветни лампички. Ко подпря лапички на едното стъкло и се загледа с интерес в големия град, който отминаваше покрай тях. Роланд беше удивен от зареденото с всевъзможни видове алкохол барче в купето и се изкуши от мисълта за една бира, ала сетне реши, че е по-добре да не рискува. Айрийн нямаше подобни притеснения — тя си наля някакъв алкохол, подобен на уиски, и вдигна чашата си към него.
— Нека пътят ти води все нагоре, а вятърът ти да е все попътен, мой скъпи каубой — каза тя.
Роланд кимна.
— Добър тост. Благодаря, сай.
— Това бяха трите най-удивителни дни от живота ми — продължи спътницата му. — Искам да кажа благодаря, сай, на теб. Задето ме избра. — „И задето ме изчука“ — помисли си жената, но не го изрече на глас. С Дейв също се търкаляха между чаршафите от време на време, но креватните им забавления нямаха нищо общо със случилото се предната нощ. Никога през живота си не бе преживявала нещо подобно. Ами ако Роланд не бе обсебен от скръбта си по момчето? Господи, тогава сигурно би я взривил като фойерверк за Четвърти юли!