Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Под хълма имаха храна. Сто вида гъби растяха тук. Слепи бели риби плуваха в черната река, но вкусът им беше също толкова добър като на риба с очи, след като ги опечеш. Имаха сирене и мляко от козите, които деляха пещерите с певците, дори малко овес, ечемик и сухи плодове, събрани през дългото лято. И почти всеки ден ядяха яхния с ечемик, лук и парчета месо. Джойен мислеше, че може да е месо от катерица, а Мийра каза, че е плъх. На Бран му беше все едно. Беше месо и беше добро. Готвенето го правеше по-крехко.
Пещерите бяха просторни, безмълвни и неподвластни на времето. Бяха дом за над шейсет живи певци и за костите на хиляди мъртви, и се простираха надалече под кухия хълм.
— Хора не бива да се скитат в това място — предупреди ги Листо. — Реката, която чувате, е бърза и черна, и тече надолу и надолу до невиждащо слънце море. И има проходи, които продължават още по-надолу, бездънни ями и внезапни пропади, забравени пътища, които водят до самия център на земята. Дори моят народ не ги е проучвал всички, а ние сме живели тук хиляда пъти по хиляда ваши човешки години.
Макар хората на Седемте кралства да ги наричаха „горски чеда“ или „децата на леса“, Листо и нейният народ изобщо не приличаха на деца. „Малки мъдреци на гората“ щеше да е по-близо. Бяха малки в сравнение с хората, както вълк е по-малък от вълчище. Това не значи, че е кутре. Имаха ореховокафява кожа, изпъстрена като на сърна с по-светли петна, и големи уши, които можеха да чуват неща, каквито никой човек не би могъл да чуе. Очите им също бяха големи, огромни златни котешки очи, които можеха да виждат в проходи, където момчешки очи щяха да видят само чернилка. Дланите им имаха само три пръста и палец, с остри черни нокти като на птици.
И наистина пееха. Пееха на Вярната реч, тъй че Бран не можеше да разбере думите, но гласовете им бяха чисти като зимен въздух.
— Къде са останалите от вас? — попита веднъж Бран.
— Отидоха долу в земята — отвърна Листо. — В камъните, в дърветата. Преди да дойдат Първите хора, цялата тази земя, която наричате Вестерос, беше наш дом, но дори по онова време бяхме малко. Боговете ни дадоха дълъг живот, но малък брой, за да не пренаселим света, както сърните ще пренаселят една гора, ако не ги ловят вълците. Това беше в зората на дните, когато слънцето ни изгряваше. Сега залязва и това е дългото ни угасване. Великаните също почти са на свършване, те, които бяха нашето проклятие и нашите братя. Големите лъвове на западните хълмове бяха избити, еднорозите почти са измрели, мамутите са останали едва няколкостотин. Вълчищата ще надживеят всички ни, но и тяхното време ще дойде. В света, направен от хората, няма място за тях, нито за нас.
Сякаш беше тъжна, като го каза, а това натъжи и Бран. Едва по-късно си помисли: „Хората нямаше да са тъжни. Хората щяха да са гневни. Хората щяха да мразят и да се заклеват в кърваво отмъщение. Певците пеят тъжни песни, докато хората се бият и убиват.“
Един ден Мийра и Джойен решиха да идат да видят реката, въпреки предупрежденията на Листо.
— И аз искам да дойда — каза Бран.
Мийра го изгледа тъжно. Реката беше шестстотин стъпки надолу, по стръмни склонове и криволичещи проходи, обясни тя, а последната част изискваше спускане с въже.
— Ходор изобщо не би могъл да се спусне с теб на гърба. Съжалявам, Бран.
Бран помнеше време, когато никой не можеше да се катери толкова добре като него, дори Роб или Джон. Искаше му се отчасти да им извика, че го оставят сам, а в същото време му се доплака. Но беше почти пораснал мъж, тъй че си замълча. Но след като тръгнаха, се пъхна в кожата на Ходор и ги последва.
Голямото конярче вече не се бореше с него като първия път, в езерната кула по време на бурята. Като куче, от което са избили с камшика всякаква съпротива, Ходор се свиваше и криеше всеки път, щом Бран се пресегнеше към него. Скривалището му беше някъде дълбоко в него, дупка, където дори Бран не можеше да го докосне. „Никой не иска да те нарани, Ходор — каза той безмълвно на момчето-мъж, чиято плът беше взел. — Искам просто отново да съм силен за малко. Ще ти я върна, както правя винаги.“
Никой изобщо не разбираше, когато облечеше кожата на Ходор. Бран трябваше само да се усмихва, да прави каквото му кажат и да мърмори „Ходор“ от време на време, и можеше да следва Мийра и Джойен, да се хили щастливо, без никой да заподозре, че всъщност е той. Често се мъкнеше след тях, все едно дали го искаха, или не. Накрая Тръстиките бяха благодарни, че дойде. Джойен се спусна по въжето съвсем лесно, но след като Мийра улови сляпа бяла риба с жабарското си копие и стана време да се катерят обратно, ръцете му започнаха да треперят, тъй че се наложи да вържат въжето около него и да оставят Ходор да го издърпа.