Танц с дракони

— И ти също ще си там.

„Освен ако Денерис не реши, че ѝ трябва малко ланистърска кръв, да изплати таргариенската кръв, пролята от брат ми.“

— Ще съм.

След това момичето се показваше по-често на палубата. На другия ден Тирион се натъкна на нея и петнистата и свиня на средната палуба преди обед, когато въздухът бе топъл, а морето кротко.

— Казва се Хубавка — каза свенливо момичето.

„Прасето Хубавка и момичето Пени — помисли Тирион. — Някой има много да отговаря за това.“ Пени му даде няколко жълъда и той остави Хубавка да ги изяде от ръката му. „Не си въобразявай, че не разбирам какво правиш, момиче“, помисли си, докато едрата свиня душеше и грухтеше.

Скоро започнаха да се хранят заедно. Някои вечери бяха само двамата; друг път вечеряха със стражите на Мокоро. „Пръстите“, наричаше ги Тирион. Бяха от Огнената ръка в края на краищата, и бяха петима. Пени се смееше на това, мил звук, макар да не го чуваше много често. Раната ѝ беше много прясна, скръбта ѝ много дълбока.

Скоро я научи да нарича кораба „Вмирисаният стюард“, макар че тя му се ядосваше всеки път, когато наречеше Хубавка Бекон. За да изкупи донякъде вината си, Тирион се опита да я научи на киваси, но бързо осъзна, че е изгубена кауза.

— Не — каза ѝ десетина пъти, — драконите летят, не слоновете.

Същата нощ тя направо го попита дали иска да се мушка с нея.

— Не — отвърна той.

Чак по-късно му хрумна, че може би мушкане не означаваше онова мушкане. Отговорът му пак щеше да е „не“, но може би нямаше да е толкова рязък.

В каютата, която делеше с Джора Мормон, се въртя в хамака си часове наред, потъваше и излизаше от съня. Сънищата му бяха пълни със сиви каменни ръце, които се пресягаха към него от мъглата, и с едно стълбище, което водеше до баща му.

Накрая се предаде и се запъти нагоре да подиша нощния въздух. „Селесори Коран“ беше изпънал голямото си платно на ивици за нощта. Палубите бяха почти пусти. Един от помощник-капитаните беше на задния мостик, а на средната палуба Мокоро седеше до мангала си, в който няколко малки пламъчета танцуваха между гаснещите въглени.

Само най-ярките звезди се виждаха, всички на запад. На североизток мътно червено сияние огряваше небето с цвета на кървав оток. Тирион никога не беше виждал по-голяма луна. Чудовищна, издута, изглеждаше сякаш е глътнала слънцето и се събужда с треска. Близначката ѝ, зареяна над морето отвъд кораба, блещукаше с всяка вълна.

— Кой час е? — попита той Мокоро. — Онова не може да е изгрев-слънце, освен ако изтокът не се е изместил. Защо е червено небето?

— Небето винаги е червено над Валирия, Хюгор Хълма.

По гърба му полазиха ледени тръпки.

— Близо ли сме?

— По-близо, отколкото би искал екипажът — отвърна Мокоро с дълбокия си глас. — Знаете ли историите във вашите Кралства на залеза?

— Знам, че според някои моряци който погледне онзи бряг е обречен.

Сам той не вярваше на тези приказки, не повече, отколкото беше вярвал чичо му. Герион Ланистър бе отплавал за Валирия, когато Тирион бе на осемнайсет, решен да върне изгубения меч на предтечите на дома Ланистър и всички други съкровища, които можеше да са оцелели след Ориста. Тирион отчаяно беше искал да замине с тях, но лорд баща му бе нарекъл пътуването „глупашко приключение“ и му забрани да участва.