Танц с дракони

— Не, Бран. — Този път гласът ѝ прозвуча тъжно.

— На малцина е дадено да пият от онзи зелен извор, докато все още са в смъртна плът, да чуват шепота на листата и да виждат както дърветата виждат, както боговете виждат — каза Джойен. — Повечето не сме толкова благословени. Боговете ми дадоха само зелени сънища. Задачата ми беше да те доведа тук. Моята част в това свърши.

Луната бе черна дупка в небето. Вълци виеха в леса, душеха из снежните преспи по мъртви същества. Ято гарвани изригна от склона на хълма, заграчиха с пронизителния си грак, черни криле забиха над бял свят. Червено слънце изгря, залезе и отново изгря, обагрило снеговете в червено и розово. Под хълма Джойен седеше умислен, Мийра се терзаеше, а Ходор се скиташе из тъмни тунели с меч в дясната ръка и факел в лявата. Или Бран се скиташе?

„Никой не трябва никога да узнае.“

Голямата пещера, която се отваряше над пропастта, беше черна като смола, черна като катран, по-черна от перата на врана. Светлина проникна като натрапник, неискана и неканена, и скоро си отиде отново; огньове, восъчни и лоени свещи погоряха още малко, изпърхаха и угаснаха пак, секна краткият им живот.

Певците направиха трон и за Бран, като този, на който седеше лорд Бриндън, бяло язово дърво, напръскано с червени сухи клони, втъкани през живи корени. Поставиха го в голямата пещера до пропастта, където черният въздух ехтеше от звука на течаща вода далече долу. От мек сив мъх направиха седалката му. Поставиха Бран да седне и го загърнаха с топли кожи.

И той седеше, заслушан в хрипливия шепот на своя учител.

— Никога не се бой от тъмното, Бран. — Думите на лорда бяха придружени от смътно шумолене на дърво и лист при лекото извиване на главата му. — Най-силните дървета са вкоренени в тъмни места на земята. Мракът ще е твоето наметало, твоят щит, твоето майчино мляко. Мракът ще те направи силен.

Луната бе извита, тънка и остра като сърп. Снежинки се посипаха беззвучно, за да загърнат войниците борове и стражите смърчове в бяло. Преспите станаха толкова дълбоки, че покриха входа към пещерите с бяла стена, през която Лято трябваше да рови всеки път, щом отидеше навън, за да тръгне с глутницата си на лов. Бран не обхождаше с тях в онези дни, но някои нощи ги наблюдаваше отгоре.

Летенето беше дори по-хубаво от катеренето.

Пъхването в кожата на Лято бе станало толкова лесно за него, колкото пъхването в бричове някога, преди гърбът му да се прекърши. Смяната на кожата с черни като нощ гарванови пера се оказа по-трудна, но не толкова трудна, колкото се беше опасявал, не и с тези гарвани.

— Див жребец ще скача и рита, когато човек се опита да го яхне, и ще се опита да захапе ръката, която пъха юздечката между зъбите му — каза лорд Бриндън, — но кон, който е познавал един ездач, ще приеме друг. Млади или стари, всички тези птици са били яздени. Сега си избери една и лети.

Избра една птица, а после друга без успех, но третият гарван го погледна с умни черни очи, кривна глава и каза кворк, и за миг вече не беше момче, което гледа гарван, а гарван, който гледа момче. Песента на реката изведнъж стана по-силна, факлите загоряха малко по-ярко, а въздухът бе изпълнен със странни миризми. Когато се опита да заговори, гласът му излезе на крясък и първият му полет приключи, щом се блъсна в една стена и се озова отново в прекършеното си тяло. Гарванът беше невредим. Прелетя до него и кацна на ръката му, а Бран погали перата му и отново се пъхна в него. Скоро вече летеше из пещерата, завиваше между дългите каменни зъби, увиснали от тавана, дори изпърха над пропастта и се гмурна в студените ѝ черни дълбини.