Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Луната бе извита, тънка и остра като сърп. Дните се нижеха един след друг, всеки — по-къс от предишния. Нощите ставаха по-дълги. Слънчева светлина вече не стигаше до пещерите под хълма. Лунна светлина вече не докосваше каменните зали. Дори звездите бяха чужди тук. Тези неща бяха за света горе, където времето тичаше в железните си кръгове, от ден до нощ и до ден, и до нощ, и до ден.
— Време е — каза лорд Бриндън.
Ледени пръсти пробягаха по гърба на Бран, като чу гласа му.
— Време за какво?
— За следващата стъпка. Да минеш отвъд превъплъщението и да научиш какво означава да си зеленозрящ.
— Дърветата ще го научат — каза Листо. Махна с ръка и друга от певците пристъпи тихо напред, белокосата, която Мийра бе нарекла Снежни кичури. Държеше купа от язово дърво, изваяна с десетина лица като тези, които носеха дърветата на сърцето. Вътре имаше бяла паста, гъста и тежка, с тъмночервени жилки из нея. — Трябва да изядеш това — каза Листо. Подаде дървена лъжица на Бран.
Момчето погледна купата колебливо.
— Какво е това?
— Паста от семена на язово дърво.
Нещо във вида ѝ го накара да се почувства зле. Червените жилки бяха само мъзга от язово дърво, предположи Бран, но на светлината на факлите приличаше забележително на кръв. Топна лъжицата в гъстата каша, но се поколеба.
— Това ще ме направи ли зеленозрящ?
— Кръвта ти те прави зеленозрящ — каза лорд Бриндън. — Това ще помогне да се съживят дарбите ти и ще те венчае за дърветата.
Бран не искаше да е женен за дърво… но кой друг щеше да се венчае за сакато момче като него? „Хиляда очи, сто кожи, мъдрост дълбока като корените на древни дървеса. Зеленозрящ.“
Започна да яде.
Пастата беше горчива, макар и не толкова горчива като паста от жълъди. Първата лъжица бе най-трудна за гълтане. За малко не я повърна. Втората беше по-добра на вкус. Третата беше почти сладка. Останалото изгреба нетърпеливо. Защо си бе помислил, че е горчива? Имаше вкус на мед, на току-що нападал сняг, на пипер и канела, и на последната целувка на майка му. Празната купа се изплъзна от пръстите му и изтропа на пода на пещерата.
— Не се чувствам по-различно. Какво става после?
Листо докосна ръката му.
— Дърветата ще те научат. Дърветата помнят.
Вдигна ръка, а другите певци тръгнаха из пещерата и започнаха да гасят факлите една по една. Тъмнината се сгъсти и пропълзя към тях.
— Затвори очи — каза триоката врана. — Излез от кожата си, както правиш, когато искаш да се слееш с Лято. Но този път влез в корените. Проследи ги през земята, към дърветата на хълма, и ми кажи какво виждаш.
Бран затвори очи и се измъкна от кожата си. „В корените. В язовото дърво. Стани дърво.“ За миг успя да зърне пещерата в черната ѝ мантия и чу шума на реката, забързана долу.
А после изведнъж се озова отново у дома.
Лорд Едард Старк седеше на една скала до дълбокото черно езерце в гората на боговете, белите корени на дървото на сърцето се извиваха около него като чворести ръце на старец. Големият меч Лед лежеше на скута на лорд Едард и той почистваше лезвието с намаслено парче плат.
— Зимен хребет — прошепна Бран.
Баща му вдигна очи.
— Кой е там? — попита и се извърна…
… а Бран, уплашен, се дръпна назад. Баща му, черното езеро и гората на боговете се стопиха и изчезнаха и той отново беше в пещерата, белите гъсти корени на язовото дърво бяха обгърнали крайниците му, както майка прегръща дете. Факла лумна и оживя пред него.
— Разкажи ни какво видя. — Отдалече Листо приличаше почти на дете, не по-голяма от Бран или някоя от сестрите му, но отблизо изглеждаше много по-стара. Твърдеше, че е видяла двеста години.
Гърлото на Бран беше пресъхнало. Той преглътна.
— Зимен хребет. Върнах се в Зимен хребет. Видях татко си. Той не е мъртъв, не е, видях го, в Зимен хребет е, още е жив.
— Не — каза Листо. — Няма го, момче. Не се опитвай да го връщаш от смъртта.
— Видях го. — Бран усети грапаво дърво, притиснато до едната му буза. — Почистваше Лед.
— Видя каквото пожела да видиш. Сърцето ти копнее за баща ти и за дома, затова си го видял.
— Човек трябва да знае как да гледа, преди да може да се надява да види — каза лорд Бриндън. — Онова, което видя, бяха сенки от минали дни, Бран. Ти гледаше през очите на дървото на сърцето във вашата гора на боговете. Времето е различно за едно дърво от това на човек. Слънце, пръст и вода, това са нещата, от които разбира язовото дърво, не дни, години и столетия. За хората времето е река. Пленени сме от течението ѝ и то ни подмята от минало към днешно, все в една и съща посока. Животът на дърветата е различен. Те пускат корени, растат и умират на едно място и онази река не ги движи. Дъбът е жълъдът, жълъдът е дъбът. А язовото дърво… хиляда човешки години са миг за едно язово дърво и през такива порти ти и аз можем да се взрем в миналото.