Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Ходор — пъшкаше той всеки път, щом дръпнеше. — Ходор, ходор, ходор.
Луната бе извита, тънка и остра като сърп. Лято изрови отсечена ръка, черна и покрита със скреж, пръстите ѝ се отваряха и затваряха, докато се издърпваше сама през замръзналия сняг. Все още имаше достатъчно месо да напълни празния му корем, а след това разпука костите на ръката за мозъка. Чак тогава ръката си спомни, че е мъртва.
Като вълк Бран ядеше с Лято и глутницата му. Като гарван летеше с ятото, кръжеше около хълма по залез и гледаше за врагове, усещаше ледения допир на въздуха. Като Ходор проучваше пещерите. Намери камери пълни с кости, шахти, спускащи се дълбоко в земята, място, където скелети на гигантски прилепи висяха с главите надолу от тавана. Дори мина по тънкия каменен мост, извит над пропастта, и откри още проходи и камери от другата страна. Една беше пълна с певци, седнали като Бриндън в гнезда от корени на язово дърво, преплетени под, през и около телата им. Повечето му приличаха на мъртви, но щом минеше пред тях, очите им се отваряха и проследяваха светлината на факлата му, а един от тях отвори и затвори сбръчканата си уста, сякаш се опитваше да проговори.
— Ходор — каза му Бран и усети как истинският Ходор се размърда в дупката си.
Седнал на трона си от корени в голямата пещера, полутруп и полудърво, лорд Бриндън приличаше не толкова на човек, колкото на ужасна статуя, направена от криво дърво, стара кост и гнила вълна. Единственото, което изглеждаше живо в бялата развалина на лицето му, бе едно червено око, тлеещо като последния въглен в угаснал огън, обкръжено от извити корени и ивици сбръчкана бяла кожа, провиснали от пожълтял скелет.
Гледката все още плашеше Бран: корените на язовото дърво, плъзнали като змии навън и навътре в изсъхналата му плът, гъбите, изникнали от страните му, белият дървен червей, израснал от дупката на едното му някогашно око. В тъмното можеше да се преструва, че му шепне триоката врана, а не някакъв зловещ говорещ труп.
„Един ден ще съм като него.“ Тази мисъл го ужаси. Не стига, че беше сакат, с безполезни крака. Нима беше обречен да загуби и останалото, да прекара останалите си години с язово дърво, израснало в него и през него? Лорд Бриндън извличаше живота си от дървото, каза им Листо. Не ядеше, не пиеше. Спеше, сънуваше, гледаше. „Щях да стана рицар — припомни си Бран. — Тичах, катерех се и се биех.“ Сякаш беше преди хиляда години.
Какво беше сега? Само Бран сакатото момче, Брандън от дома Старк, принц на изгубено кралство, лорд на изгорен замък, наследник на развалини. Беше си мислил, че триоката врана ще се окаже чародей, мъдър стар вълшебник, който може да му изцери краката, но онова беше някаква глупава детска мечта. „Твърде стар съм за такива фантазии — каза си. — Хиляда очи, сто кожи, мъдрост дълбока като корените на древни дървеса.“ Беше толкова добре, колкото да си рицар. „Почти толкова поне.“
Луната бе черна дупка в небето. Извън пещерата светът продължаваше. Извън пещерата слънцето изгряваше и залязваше, луната се обръщаше, студеният вятър виеше. Под хълма Джойен Тръстиката ставаше все по-мрачен и самотен, за жалост на сестра му. Тя често сядаше до малкия огън с Бран, говореше за всичко и за нищо, потупваше Лято, заспал между тях, докато брат ѝ скиташе сам из пещерите. Джойен дори бе започнал да се катери до устието на пещерата, когато денят беше светъл. Стоеше там с часове, гледаше над горите, загърнат в кожи, и трепереше.
— Иска да се върне у дома — каза Мийра на Бран. — Няма дори да се опита да се бори със съдбата си. Казва, че зелените сънища не лъжат.
— Той е храбър — отвърна Бран. „Човек може да е храбър само когато го е страх“, беше му казал веднъж татко му, отдавна, в деня, когато намериха вълчищата кутрета в летните снегове. Още помнеше.
— Той е глупав — каза Мийра. — Надявах се, че щом намерим твоята триока врана… сега се чудя защо изобщо дойдохме.
„Заради мен“, помисли Бран.
— Зелените му сънища.
— Зелените му сънища. — В гласа ѝ имаше горчивина.
— Ходор — каза Ходор.
Мийра започна да плаче.
Тогава Бран съжали, че е сакат.
— Не плачи — каза ѝ.
Искаше да я прегърне, както майка му го прегръщаше в Зимен хребет, щом се удареше. Беше толкова близо, само на няколко стъпки от него, а толкова далече, че можеше да са сто левги. За да я докосне, трябваше да изпълзи на ръце по земята. Подът беше груб и неравен и щеше да е бавно пълзене, с много вдлъбнатини и грапавини. „Бих могъл да вляза в кожата на Ходор — каза си. — Ходор би могъл да я подържи и да я потупа по гърба.“ Тази мисъл го накара да се почувства странно, но още мислеше за това, когато Мийра скочи и хукна в тъмните тунели. Чу как заглъхнаха стъпките ѝ. После останаха само гласовете на певците.