Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
„И сигурно е бил прав.“ Почти десетилетие беше минало, откакто „Смеещият се лъв“ бе потеглил от Ланиспорт, а Герион така и не се беше върнал. Мъжете, които лорд Тивин изпрати да го търсят, бяха проследили курса му до Волантис, където половината му екипаж го бе изоставил и той бе купил роби, които да ги заместят. Никой свободен мъж нямаше доброволно да се запише на кораб, чийто капитан говори открито за намерението си да отплава в Пушливото море.
— Значи онова, което виждаме, са огньовете на Четиринайсетте пламъка, отразени в облаците?
— Четиринайсет или четиринайсет хиляди. Кой човек смее да ги преброи? Не е разумно за смъртни да се вглеждат твърде дълбоко в онези огньове, приятелю. Те са огньовете на гнева на самия бог и никой човешки огън не може да се сравни с тях. Ние, хората, сме малки същества.
— Някои — по-малки от други.
„Валирия.“ Писано беше, че в деня на Ориста всеки хълм на петстотин мили околовръст се разцепил и изхвърлил във въздуха пепел, пушек и огън, толкова горещи и ненаситни пламъци, че дори драконите в небето били погълнати и изгорени. В земята се разтворили огромни цепнатини и погълнали дворци и храмове, цели градове. Езера кипвали и се превръщали в киселина, планини изригвали, огнени фонтани бълвали разтопен камък на сто стъпки във въздуха, червени облаци изливали дъжд от драконово стъкло и черната кръв на демони, а на север земята се цепела, рухвала и пропадала, и отгоре ѝ връхлитало гневно море. Най-гордият град в целия свят пропаднал за миг, приказната му империя изчезнала за един ден, Земите на Дългото лято били изгорени, удавени и опустошени.
„Империя, съградена върху кръв и огън. Валирианците пожънали каквото са посели.“
— Капитанът ни смята ли да изпита проклятието?
— Капитанът ни би предпочел да е на петдесет левги от прокълнатия бряг, но аз му заповядах да кара по най-прекия курс. Други също търсят Денерис.
„Гриф, с неговия млад принц.“ Възможно ли беше всички приказки за Златната дружина, отплавала на запад, да са били само маневра? Тирион помисли да каже нещо, но бързо се вразуми. Струваше му се, че в пророчеството, което бе привлякло червените жреци, има място само за един герой. Втори Таргариен щеше само да ги обърка.
— Виждал ли си тези други в огньовете си? — попита той предпазливо.
— Само сенките им — отвърна Мокоро. — Една най-вече. Високо разкривено същество с едно черно око и десет дълги ръце, плаващо по море от кръв.
Бран
Луната бе извита, тънка и остра като сърп. Бледо слънце изгря, залезе и отново изгря. Червени листа зашепнаха във вятъра. Тъмни облаци изпълниха небесата и се превърнаха в буря. Мълния блесна и отекна гръм, и мъртъвци с черни ръце и светлосини очи се струпаха около една цепнатина в склона на хълма, ала не можеха да влязат. Под хълма сакатото момче седеше на трон от язово дърво, заслушано в шепота в тъмното, а по ръцете му щъкаха гарвани.
— Никога повече няма да ходиш отново — обеща триоката врана. — Но ще летиш.
Понякога някъде далече отдолу се понасяше песен. „Децата на леса“, щеше да нарече баба Нан певците, но самите те се наричаха „пеещите песента на земята“, на Вярната реч, която никой човек не можеше да говори. Гарваните я говореха обаче. Малките им черни очи бяха пълни с тайни и те му грачеха и кълвяха кожата му, като чуеха песните.
Луната бе тлъста ѝ пълна. Звезди закръжиха през черно небе. Дъжд падна и замръзна, и клони запращяха под тежестта на леда. Бран и Мийра си измислиха имена за тези, които пееха песента на земята: Пепел и Листо, и Люспи, Черен нож и Снежни кичури, и Въглени. Истинските им имена били твърде дълги за човешки езици, каза Листо. Само тя говореше на Общата реч, тъй че Бран така и не научи какво мислят другите за новите си имена.
След кършещия костите студ на земите отвъд Вала пещерите бяха благословено топли, а когато студът пропълзеше през скалите, певците разпалваха огньовете си, за да го прогонят. Тук долу нямаше никакъв вятър, нито сняг, нито лед, нито мъртви същества, които да се пресягат да те сграбчат, само сънища и пламъче от лоена свещ, и целувките на гарваните. И шепнещия в тъмното.
„Последния зеленозрящ“ го нарекоха певците, но в сънищата на Бран той все още си беше триока врана. Когато Мийра Тръстиката го бе попитала за истинското му име, той издаде някакъв противен звук, който можеше да е бил смях.
— Носех много имена, докато бях бърз, но дори и аз имах майка някога, а името, което тя ми даде на гърдата си, беше Бриндън.