Сянката на планината

Оставих ги да играят, седях до тях и си пийвах от едно аварийно метално шишенце на

Дидие. За мен нощта също бе тежка, макар да не бях преживял шок като Дива.

Усетих как куполът на бордея започва да се затваря над мен със звуци, миризми и

водовъртеж от дръзки спомени. Пак бях в утробата на човечеството. Наблизо чух кашлица, викове на мъж в съня му, пробуждащо се дете и друг мъж, който на марати говореше тихо на

жена си за дълговете им. Подушвах мириса на ароматни пръчици и благовония, горящи в

десетина къщурки около нас.

Сърцето ми се опитваше да забие в унисон с още двайсет и пет хиляди други —

светулки, които присветват неравномерно, докато не се научат да грейват и гаснат в единна

светлинна вълна. Но не постигах връзка. Нещо в живота или душата ми се бе променило.

Онази част от мен, която с такова желание преди години се настани в това езеро на

съзнанието — бордея, я нямаше.

Когато избягах от затвора, аз дирех дом и скитах от страна в страна и от град на град с

надеждата, че намеря ли го, ще го позная. Но вместо това срещнах Карла и открих любовта.

Тогава не знаех, че търсенето на едно нещо винаги води до друго.

Пожелах лека нощ на Дидие и Навин, надникнах при Дива, вече заспала в прегръдките

на новите Диви, и поех по алеите, без да разбирам защо съм толкова натъжен.

Едно кученце пария тръгна с мен, притичваше напред, а после се втурваше назад и се

блъсваше в краката ми. Щом напуснах бордея и запалих мотора, то се смеси с една улична

глутница, която нададе предизвикателен вой.

Потеглих към хотел „Амритсар" с намерението да попиша. Докато се носех по пустия

булевард, забелязах Аршан, бащата на Фарзад и формален глава на трите семейства, които

търсеха съкровището.

Не съкровище търсеше Аршан; той стоеше, приковал поглед в полицейския участък

Колаба на срещуположната страна на улицата. Завих с мотора, описах вираж и се заковах до

него.

— Здравей, Аршан. Как върви?

— А, добре, добре — отвърна той разсеяно.

— Късничко е — отбелязах, — а този квартал е опасен. Има банка, полицейски участък

и магазин за Маркова мода, всичките в обсег двайсет метра.

Той се усмихна кротко, но очите му за миг не се отклониха от полицейския участък.

— Аз… чакам някого — каза той неопределено.

— Той може и да не дойде. Да те закарам до вас?

— Няма нужда — отвърна. — Няма нужда, Лин. Ти си продължавай.

Толкова беше отнесен, че ръцете му трепереха — бушуващите мисли избиваха в

рефлекси, лицето му несъзнателно се бе изкривило в болезнена гримаса.

— Аршан, налага се да настоявам. Никак не изглеждаш добре, човече.

Той постепенно се върна в настоящето, тръсна глава и примига, престана да се взира и

прие да го закарам.

На път към дома си не отрони нито дума, а когато пристигнахме, само разсеяно