Другата Болейн

Гледах как прислужницата опакова роклите ми в сандъка за път, за да се завърнем в кралския двор в Уиндзор, когато Катерина почука на вратата ми и влезе в стаята ми.

Аз се усмихнах и тя дойде да седне до мен. Взираше се в токите на обувките си и явно искаше да ми каже нещо.

— Какво има? — попитах аз. — Кажи ми, Кат, изглеждаш така, сякаш всеки момент ще се задавиш от това, което ти е на устата.

Тя веднага вдигна глава.

— Искам да питам нещо.

— Питай.

— Знам, че Хенри трябва да остане с монасите от цистерианския орден и с другите момчета, докато кралицата не го повика в двора.

— Да — казах аз и стиснах зъби.

— Чудех се: не мога ли да дойда в двора с вас? Аз съм почти на дванадесет.

— На единадесет си.

— Това значи почти на дванадесет. Ти на колко години беше, когато замина оттук?

Аз направих гримаса.

— Бях на четири. Това е нещо, което винаги съм искала да ти спестя. Плаках всяка нощ, докато не станах на пет.

— Но сега аз съм почти на дванадесет.

Аз се усмихнах на нейната настоятелност.

— Права си. Трябва да дойдеш в кралския двор. Аз ще бъда там, за да те пазя. Ана може да ти намери място като придворна дама, а Уилям също ще те защитава.

Мислех за разврата в двора, за това как едно ново момиче от рода Болейн щеше да стане център на вниманието, как деликатната хубост на дъщеря ми беше на по-сигурно място в провинцията, отколкото в палатите на Хенри.

— Предполагам, че и това ще трябва да се случи — казах аз. — Но все пак ни трябва разрешението на чичо Хауърд. Ако той каже „да“, ти можеш да дойдеш с мен и Уилям следващата седмица.

Лицето й се озари. Тя запляска с ръце.

— Ще имам ли нови дрехи?

— Предполагам.

— А може ли да имам нов кон? Ще трябва да ходя на лов, нали?

Започнах да изброявам нещата на пръстите си.

— Четири нови рокли, нов кон. Нещо друго?

— Шапчици и пелерина. Старата ми е много захабена. Излиняла е вече.

— Шапчици. Пелерина.

— Това е всичко — каза тя, останала без дъх.