Другата Болейн

— По-добре побързай — каза тя.

— Няма да дойда.

За миг помислих, че ще опита да се наложи, но тя предпочете да избегне караницата.

— О, много добре — каза тя. — Но кажи на всички, че си болна. Не искам да задават въпроси.

Тя се погледна в огледалото.

— Личи ли ми? — попита тя. — Този път съм напълняла повече отколкото предишните пъти. Това означава, че бебето расте добре, нали? И че е силно?

— Да — казах аз, за да й вдъхна увереност. — Ти също изглеждаш добре.

Тя се настани пред огледалото.

— Среши косите ми. Никой не може да прави това като теб.

Аз свалих жълтата й качулка и издърпах гъстите й блестящи коси назад към раменете й. Тя имаше две сребърни четки, и аз използвах последователно и двете, сякаш причесвах кон. Ана отметна глава назад и се отдаде на насладата.

— Той трябва да е силен — каза тя. — Никой не знае през какво съм минала, за да се сдобия с това бебе, Мери. Никой няма и да узнае.

В миг почувствах как ръцете ми натежават и стават неумели. Помислих си за вещиците, към чиито съвети може би бе прибягвала и за заклинанията, които сигурно беше правила.

— Той трябва да стане велик английски принц — каза тя тихо. — Защото аз отидох до самите адски порти, за да го взема. Никога няма да разбереш как.

— Тогава не ми казвай — казах аз боязливо.

Тя се изсмя отривисто.

— О, да. Вдигни поли и избягай от тинята, в която съм затънала, малка сестричке. Но аз съм се осмелила да извърша такива неща за страната си, каквито не си виждала и насън.

Насилих се да продължа да реша косите й.

— Сигурна съм в това — казах аз успокояващо.

Тя млъкна за миг, после изведнъж отвори очите си.

— Почувствах го — каза тя и в гласа й се усещаше истинско изумление. — Мери, изведнъж го почувствах.

— Какво почувства?

— Точно преди малко го усетих. Бебето. То се размърда.

— Къде — попитах. — Покажи ми.

Тя удари с ръка наслуки по твърдия корсаж.

— Тук вътре. Вътре. Почувствах го… — тя млъкна. Видях, че лицето й се озари така, както никога преди. — Отново — прошепна тя. — Рита. Това е моето дете, което мърда. Благодаря ти, Боже, че нося дете, живо дете.

Тя стана от стола си, а черната й коса още падаше по раменете й.

— Изтичай и кажи на Джордж.

Дори аз, която знаех за тяхната близост, се учудих.

— На Джордж ли?

— Исках да кажа краля — поправи се тя припряно. — Доведи ми краля.

Аз изтичах от стаята й към покоите на краля. Обличаха го за вечеря, но в стаята му имаше петима-шестима мъже. Аз се поклоних, а той се извърна и грейна от радост, че ме вижда.

— О, това е другата Болейн — каза той. — Тази с добрия нрав.

Повечето мъже се засмяха на шегата му.

— Кралицата моли да ви види веднага, сир — казах аз. — Тя има добри вести за вас, които не могат да чакат.

Той повдигна жълтеникаво-рижа вежда — през онези дни се държеше особено царствено.

— Значи тя ви праща да тичате като някой паж, за да ме доведете — все едно, че съм кученце?

Аз отново се поклоних.

— Сир, това е новина, за която с радост тичам. А и вие щяхте да се отзовете, ако знаехте за какво се отнася.