Сянката на планината

мляко. Друг железен шкаф с три рафта бе приготвен за дрехите й.

Върху втория шкаф имаше поставен керосинов фенер. Мъж-дивата светлина сякаш се

рееше над лицата и над ъглите. Освен гирляндата от изкуствени цветя, окачена на една от

бамбуковите подпори, в колибата нямаше друго.

Стените бяха от плетени тръстикови рогозки, а цепките и пролуките бяха запушени с

парчета вестник. Покривът — от голи листи пластмаса, окачени върху бамбуковия скелет на

колибата.

Черният пластмасов таван бе толкова нисък, че ми се наложи да се поприведа. Много

време бях прекарал във влажния зной на колиба досущ като тази. Знаех, че в такава колибка

неприятната жега от градските улици се превръща в същински пъкъл, в който всяка глътка

въздух е битка, а потта се лее като порой по натежали листа.

Гледах я — бомбайската Дива, седнала на одеялата от съшити кръпки — как разговаря с

момичетата.

Не я бях излъгал — когато живях в бордея, нещата наистина тръгнаха на добре, но едва

след като бе станало тъй непоносимо, че не можех да търпя и минута повече гъмжилото от

хора, неспирната шумотевица, недостига на вода, сновящите пълчища от плъхове и

непрестанното фоново усещане за мизерия и смъртоносно ранена надежда.

Не можех да й кажа, че по-добрите дни идват чак след най-тежкия ден. И нямаше как да

знам, че най-тежкият ден за Дива щеше дойде само след двайсет и четири часа.

— Донесох ти някои припаси. — Наведох се да й подам снопчето свити джойнтове и

еднолитрова бутилка местен ром.

— Мъж с вкус и положение — усмихна се тя, приемайки подаръците. — Седни при нас, Шантарам. Момичетата тъкмо щяха да ми обяснят чий задник трябва да целувам, та да мога

да хвърля поне едно лайно някъде.

— Да го отложим за друг път, Дива — усмихнах се аз. — Но ще остана с Навин и Дидие, докато заспиш, та няма да съм далеч. Нещо друго да ти донеса?

— Не, мой човек. Освен ако не можеш да доведеш тук татко.

— Това някак си би осуетило целта — усмихнах се отново. — Но щом ситуацията около

баща ти се успокои, сигурен съм, че Навин отново ще ви събере.

— Надявам се — отвърна тя. — Когато отначало зърнах тези слабовати момичета, си

помислих, че биха продали диетите си за милиони — и то само на приятелките ми. Но после

осъзнах, че гладуват. Какво се случва тук, по дяволите?

— Добре дошла от другата страна.

— Е, ако остана тук седмица, ще имам повече от достатъчно време да го променя —

заяви Дива.

Докато говореше, едно от момичетата преведе думите й от английски на хинди.

Останалите заръкопляскаха и нададоха ликуващи възгласи. Дива тържествуваше.

— Виждаш ли? Революцията вече започна!

Дяволити бунтовни пламъчета горяха в очите й, но изражението й не можеше да

прикрие загнездилия се в сърцето й страх.

Тя беше интелигентно момиче. Знаеше, че с Навин и Дидие не бихме настоявали за