Последната империя

„Келсайър, направи нещо! Използвай метала си!“

Лорд Владетеля погледна инквизитора, когото Келсайър бе убил, и подхвърли:

— Тези трудно се заместват.

Вин улови странния му говор с подсиления си от калай слух.

Дори от това разстояние виждаше, че Келсайър се усмихва.

— Веднъж вече те убих — продължи лорд Владетеля.

— Опита се — отвърна Келсайър и силният му глас отекна над площада. — Но не можеш да ме убиеш, лорд Тиранино. Защото аз представлявам това, което никога не си бил в състояние да убиеш, колкото и да се мъчиш. Аз съм надеждата.

Лорд Владетеля изсумтя презрително, вдигна небрежно ръка и го зашлеви. Ударът бе толкова силен, че се чу из целия площад.

Келсайър падна, от устата му се разхвърчаха кървави пръски.

— Не! — извика Вин.

Лорд Владетеля измъкна копието от гърдите си и го заби в гърдите на Келсайър.

— Започнете екзекуциите — нареди той, обърна се към каляската, изтръгна второто копие и го захвърли встрани.

Последва истински хаос. Подтикнати от инквизитора, войниците атакуваха тълпата. Други инквизитори се приближиха откъм площада, яхнали черни коне, черните им секири блестяха на следобедната светлина.

Вин не обръщаше внимание на всичко това.

— Келсайър! — изплака тя.

Тялото му лежеше, където бе паднало, със стърчащо от гърдите копие, и около него вече се образуваше алена локва.

Не. Не. НЕ! Тя скочи от покрива, Тласна се от множеството долу и се извиси над площада. Приземи се в центъра на опразненото място — лорд Владетеля вече си бе отишъл, а инквизиторите бяха твърде заети да избиват скаа — и клекна до Келсайър.

Лявата страна на лицето му бе смазана до неузнаваемост. Дясната обаче… продължаваше лекичко да се усмихва. Оцелялото мъртво око се беше изцъклило към червено-черното небе. По лицето му се сипеха сажди.

— Келсайър, не… — прошепна Вин и по бузите й рукнаха сълзи. Тя го побутна лекичко, опипа за пулс. Нямаше.

— Нали каза, че не могат да те убият! — проплака тя. — Какво стана с плановете ти? С Единайсетия метал? Какво ще стане с мен?

Той не помръдваше. Вин вече едва виждаше лицето му през сълзите. „Невъзможно. Вярно, все повтаряше, че не сме неуязвими… но го казваше, за да ме предпази. Мен. Не себе си. Той наистина беше неуязвим.

Трябваше да бъде…“

Някой я сграбчи за ръката и тя се дръпна и извика.

— Време е да изчезваме, малката — каза Хам и се наведе над Келсайър, колкото да се увери, че главатарят е мъртъв. След това я затегли настрани. Вин продължаваше да се съпротивлява, но тялото й почти не я слушаше. В дъното на съзнанието й отекна гласът на Рийн: „Видя ли? Казах ти, че ще те изостави. Предупреждавах те. Казах ти…“