Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Съществото подскачаше объркано. Опита се да се Тласне нагоре, но Келсайър изстреля няколко по-едри метални предмета над главата му и инквизиторът трябваше да ги Тласне, с което наруши скока си.
Една желязна пръчка го удари в лицето.
Инквизиторът се олюля и по татуировките му потече нова кървава струйка. Стоманен шлем го блъсна отстрани и го отхвърли назад.
Келсайър изстрелваше предметите все по-бързо.
— Ти ли уби Марш? — извика той, без да си дава труда да чуе отговора. — Беше ли там, когато ме осъдиха, преди години?
Инквизиторът вдигна ръка, Тласна встрани следващия метален рояк, отскочи и опря гръб в преобърнатата талига.
Келсайър го чу да ръмжи и един внезапен Тласък покоси тълпата наоколо и накара металните оръжия на Келсайър да се разлетят встрани.
Келсайър ги остави, грабна едно изкъртено от настилката паве и се хвърли към инквизитора.
Удари го точно между очите. Главата на съществото отхвърча назад и се блъсна в дъното на преобърнатата талига. Келсайър удари отново, изкрещя и продължи да блъска омразното лице.
Инквизиторът изпищя от болка, посегна към гърлото на Келсайър и се напрегна, сякаш се готвеше да скочи, но изведнъж замръзна и писъкът му премина в гневно ръмжене.
Стърчащите от тила му стоманени шипове се бяха забили в дървото от ударите с павето.
Келсайър се ухили свирепо и се изправи. Огледа се. Вече знаеше какво му трябва. Съществото пищеше от гняв и се мъчеше да се освободи. Келсайър се наведе и вдигна обсидиановата секира. Нащърбеното острие заблестя на червеникавата слънчева светлина.
— Радвам се, че ме убеди да си премерим силите — каза със съвсем спокоен глас Келсайър. После замахна, стиснал дръжката с две ръце, и заби острието в шията на инквизитора и чак в дървото под нея.
Тялото на инквизитора се свлече на земята. Главата остана на мястото си, с лъщящи в орбитите стоманени дискове, прикована към дървото със собствените му шипове.
Келсайър се обърна към тълпата и едва сега почувства, че е невероятно изморен. Целият бе в рани и синини, дори не бе забелязал кога се е скъсало наметалото му. Изправи се срещу войниците и вдигна покритите си с белези ръце, готов за бой.
— Оцелелия от Хатсин! — прошепна някой.
— Той уби инквизитор… — добави друг.
Изведнъж тълпата почна да скандира. Множеството поде с крясъци името му. Войниците се заоглеждаха ужасено, осъзнали, че са обкръжени. Скаа започнаха да настъпват и Келсайър усети гнева и надеждата им.
„Може би не всичко стана така, както предполагах — помисли си. — Но въпреки това…“
И тогава дойде ударът. Като облак, запречил слънцето, като внезапна буря в тиха нощ, като пръсти, изгасили свещ. Една огромна ръка притисна възторга на множеството. Хората се присвиха и виковете им утихнаха. Огънят, който Келсайър бе разпалил в тях, бе твърде нов. Твърде нов и твърде слаб.
„А бях толкова близо…“ — помисли си той.
Горе на хълма се появи черна каляска и започна да се спуска към площада.
Лорд Владетеля бе пристигнал.
Вин едва не падна от блъсналата я вълна на депресия. Веднага разпали мед, но — както винаги — продължаваше да чувства деспотичната ръка на лорд Владетеля.
— Лорд Владетеля! — извика Доксон и Вин не можа да определи дали това е проклятие, или само отбелязване на факта. Плътното множество, събрало се да гледа двубоя, по някакъв начин успя да се разтвори пред каляската.
— Какво прави той? — попита Вин и се обърна към Доксон, който се бе покатерил на една издатина. — Защо не бяга? Това не е инквизитор — не може да се бие с него!
— Заради това беше всичко, Вин — отвърна Доксон. — Това, което е чакал винаги. Шансът да се изправи срещу лорд Владетеля — и да докаже своята легенда.
Каляската спря.
— Но… — Тя се сепна. — Единайсетият метал. Дали го носи?
— Би трябвало.
„Келсайър винаги е казвал, че целта му е лорд Владетеля — помисли си Вин. — Заръча ни да се занимаваме с благородниците, с гарнизона, с Министерството. Но това… е оставил за себе си“.
Лорд Владетеля слезе от каляската и Вин се наведе напред и разпали калай. Той приличаше на…
Човек.
Униформата му беше в черно и бяло и наподобяваше костюмите на благородниците, но бе по-пищна. Наметалото му забърсваше земята. Жилетката му също бе черна, украсена с бели нашивки. Както Вин бе чувала, на пръстите му лъщяха пръстени, символ на неговата власт.
„Аз съм много по-силен от вас — възвестяваха тези пръстени. — Ето защо не ме е страх да нося метал“.
Красив, с катраненочерна коса и бледа кожа, лорд Владетеля беше висок, слаб и уверен. И беше млад — по-млад, отколкото бе очаквала, дори по-млад от Келсайър. Той прекоси площада, като избягваше труповете, докато войниците изтикваха смълчаните скаа назад.