Сага за Австралия

Слънцето беше ниско и светеше право срещу тях, затова и всичко, което виждаха от острова — както Донован бе обяснил на Ричард, пет на осем километра, — представляваше тъмна, разочароващо ниска грамада. Нямаше нищо общо с Тенерифе. Сетне в миг грамадата се озари от светлина. Зеленината бе наситена едва ли не до черно, зъберите, извисили се на деветстотин метра, бяха или убито оранжеви, или гарвановочерни. Затова и мястото би трябвало да изглежда някак вглъбено, замислено и зловещо и ако това не беше така, то се дължеше на морето, обагрено в моравосиньо там, където корабът се опитваше да намери попътен вятър, до сияйно аквамаринено покрай брега. Заради все по-избледняващата вода островът им се стори част от някакъв гигантски морски план, колкото естествен, толкова и неизменен.

Плаваха от запад на изток, тласкани от лекия полъх на ветреца, идващ откъм югозапад, сетне — от североизток. До големия остров сякаш на стража стояха два по-малки: нисичко островче на хвърлей от него, цялото обрасло с борове, и по-голям на около шест-седем километра на юг, стръмен, висок и яркозелен, ако не броим няколкото места, обрасли с тъмни борове. В подножието на урвите се плискаха разпенени вълнички, виждаше се и нещо като пясъчен нанос, където също имаше вълнение, инак океанът беше спокоен и ведър.

„Златната дъбрава“ хвърли котва на известно разстояние от рифа, където прибоят се пенеше кротко, зад него се беше ширнала бляскава лагуна, по-скоро зеленикава, отколкото синя, с два плажа, западен, който беше прав, и източен, огънат на подкова. Пясъкът беше прасковено жълт и веднага след него започваха боровете, поразредени от хората — това бяха най-високите дървета, които Ричард беше виждал някога. Сред тях покрай правия плаж имаше няколко дървени колиби.

На хвърлей от правия плаж, където хората се суетяха и изтикваха две мънички лодки, имаше пилон, на който вяло се вееше голям син флаг с жълт кръст. Спуснаха през борда на „Златната дъбрава“ голямата лодка, която се запъти да пресрещне плоскодънните — от прилива водата над рифовете бе достатъчно дълбока, та лодката да мине над тях и да навлезе в лагуната, където щеше и да остане. Лейтенант Блакбърн отсече твърдо, че корабните лодки не бивало да навлизат над коралите, трябвало там да прехвърлят товара на плоскодънките, които след това да го откарат до пясъка.

Една от плоскодънките се приближи до кораба, на носа й беше застанал мъж, облечен в бяло, тъмносиньо и сърмено, с напудрена перука и шапка, със сабя отстрани на хълбока. Той се качи на кораба, ръкува се радушно с капитан Шарп, после и с Блакбърн, Донован и Ливингстън. Това беше командващият — лейтенант Филип Гидли Кинг, когото Ричард не бе виждал дотогава. Беше добре сложен, среден на ръст, с искрящи светлокафяви очи и силен слънчев загар върху лицето, нито красиво, нито грозно, с твърди добродушни устни и голям, но не и орлов нос.