Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
След задължителните любезности и шеги Кинг се извърна към каторжниците.
— Кои сред вас са дърводелците? — попита той.
Ричард и Бил Блакол вдигнаха от немай-къде ръка. Лицето на Кинг помръкна.
— Други няма ли? — Той тръгна покрай мъжете, общо двайсет и един на брой, сторени в редици. — Излез отпред — рече командващият, след като спря пред Хенри Хъмфрис, едър като канара. Продължи да обикаля, докато съгледа и Уил Маринър, друг як на вид мъжага. — И ти.
Сега вече бяха четирима.
— Имате ли опит като секачи?
Никой не отговори. Ричард сподави въздишката си. Както винаги, се наложи да отговори той, та да спести на всички раздразнението на началството пред лицето на това мълчание.
— Никой от нас няма опит, драги ми господине — рече той. — Ние с Блакол знаем да бичим трупи, ала никой не е бил секач или дървар. — Ричард посочи с една ръка Блакол. — Аз всъщност съм точилар на триони.
— И майстор на оръжия, лейтенанте — побърза да добави Донован.
— А, така ли? Е, нямам достатъчно работа за майстор оръжейник, но за точилар ще се намери предостатъчно. Имената, ако обичате.
Казаха си имената и затворническите номера.
— Тук сме шепа хора, номерата не са нужни — рече Кинг. — Морган, Блакуол, вие ще ръководите рязането на трупите — още сега се качвайте на плоскодънката и вървете с Хъмфрис и Маринър на брега. Но за да работите, а не да си клатите краката. Преди „Златната дъбрава“ да се отправи към Порт Джаксън, трябва да натоварим отсеците с дървени трупи, опитният секач на селището ни падна от лодка и се удави и сме изостанали много с работата. Трионите са тъпи като шотландци, затова, Морган, трябва незабавно да почнеш да ги точиш. Инструменти имаш ли? Ние караме само с две пили.
— Имам всякакви инструменти, драги ми господине — отвърна Ричард и стори онова, което от опит знаеше, че трябва да направи на всяка цена: да отстоява още сега желанията си, докато поради незнание или погрешни сведения не са му натресли хора непознати, на които не може да разчита. — Може ли, драги ми господине, да взема със себе си и Джоузеф Лонг? Познавам го, двамата сме се сработили. Няма телосложение като за секач, не е и от най-схватливите, но ме слуша и ще бъде много полезен на трионите.
Командващият на остров Норфолк премести очи върху Джоуи, сетне и върху кучето в ръцете му и грейна.
— Ох, какво е мъничко и сладко! — възкликна той. — Мъжко ли е, Лонг?
Джоуи кимна безмълвно — никога досега някой началник не се беше обръщал пряко към него. Той беше чувал какви ли не заповеди, изречени през крясък, ала за пръв път му говореха нормално, като на човек.
— Прекрасно! Тук си имаме само едно куче, шпаньолка. Плъхове лови ли? Кажи ми, че лови, много те моля!
Джоуи кимна повторно.
— Това се казва късмет! Делфиния също лови плъхове, значи и кутретата им ще ловят точно това ни трябва! — Кинг забеляза; че петимата още стоят и го гледат захласнати. — Какво още чакате? Хайде, беж в плоскодънката!
— Винаги са ми казвали, че ония от флотата са си откачени — отбеляза Бил Блакол, докато лодката се отдалечаваше.
— Не забравяй, че хората тук са малко — каза Ричард, притеснен, че двамата гребци, и двамата непознати, сигурно ги чуват. — Командващият и останалите сто на сто са се сближили доста. Едва ли спазват церемониала.
— Изобщо не го спазваме и се радваме много да видим няколко нови лица — намеси се един от мъжете на греблата, прехвърлил петдесетте мъж, който говореше с девънски акцент. — Джон Мортимър, пристигнах с „Шарлот“. — Той кимна към другия гребец. — А това е синът ми Ноа.
Изобщо не приличаха на баща и син. Джон Мортимър беше висок, русоляв и хрисим на вид, докато Ноа Мортимър бе нисък и мургав, с черна коса — от изражението му си личеше, че е луда глава. Нямаше нищо общо с баща си.
Плоскодънката, наричана така, понеже по подобие на шотландските рибарски лодки беше издълбана от едно парче дърво и бе с плоско дъно, се плъзгаше над рифовете, без да опира о тях; за нищо време прекоси сто и петдесет метровата лагуна и стигна правия плаж, където ги чакаха някои от оцелелите жители на селището: шест жени, едната — най-възрастната, — чакаше дете, и петима мъже на най-различна възраст — ако за нея изобщо можеше да се съди по лицата — като се почне от голобради юноши и се стигне до беловласи старци.