Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Коруин, него го няма. Тръгнал си е през нощта. Слугата, който дойде да ме събуди, каза, че Джулиан си е отишъл. Как ти се струва това?
Стигнахме до стълбите. Едната ми ръка остана върху Рандъм, а с другата се придържах към перилата. Поисках да спрем на първата площадка и си починах малко.
— Не знам — казах му. — Понякога може да се окаже също толкова лошо да надцениш ползата от съмнението, колкото и да не му обърнеш внимание изобщо. Но ми хрумна, че ако той е сметнал, че се е отървал от мен, щеше да изглежда много по-добре, ако бе останал тук и се бе направил на ужасно изненадан, научавайки новината, отколкото да се разкара така набързо. Това наистина изглежда подозрително. Склонен съм да мисля, че може да си е тръгнал, защото го е било страх от онова, което евентуално ще разкаже Бранд, когато дойде в съзнание.
— Да, но ти оцеля, Коруин. Изплъзнал си се от който там те е нападнал и той не е имало как да бъде сигурен, че те е очистил. Ако аз бях на неговото място, досега щях да съм през девет земи в десета.
— Така е — признах аз и отново заслизахме надолу по стълбите. — Да, може и да си прав. Нека засега да оставим нещата само на теория. И никой не трябва да разбере, че съм ранен.
— Да бъде волята ти. Мълчанието струва повече от едно нощно гърне в Амбър.
— Какво значи това?
— Ами, позлатява те, все едно имаш флош роял.
— Остроумието ти причинява болка както на ранените, така и на здравите части от тялото ми, Рандъм. Помисли за това как нападателят е проникнал в стаята ми.
— Прозореца?
— Зарезен е отвътре. Вече така го държа. А и ключалката на вратата е нова. Доста хитроумно изобретение.
— Добре, сетих се. Отговорът ми гласи, че и той е член на семейството.
— Говори.
— Някой те мрази толкова много, че се е решил отново да мине през Лабиринта, за да може да ти нанесе удара. Слязъл е долу, преминал е, проектирал се е в стаята ти и те е нападнал.
— Това би пасвало идеално, с изключение на едно-единствено нещо. Всички си тръгнахме горе-долу по едно и също време. Нападението не стана по-късно вечерта. Случи се в момента, в който влязох в стаята си. Не вярвам, че е имало достатъчно време някой от нас дори да слезе до залата, а какво остава и да преодолее Лабиринта. Нападателят вече е бил в стаята и е чакал. Така че, ако е бил някой от нас, проникнал е по друг начин.
— В такъв случай може да се е справил с ключалката, с хитроумните ти изобретения и всичко останало.
— Възможно е — отвърнах му аз, когато стигнахме до площадката и продължихме нататък. — Ще си починем на ъгъла, така че да мога да вляза в библиотеката без чужда помощ.
— Разбира се.
Така и направихме. Поуспокоих дишането си, придърпах наметалото плътно около себе си, изправих рамене, приближих се и почуках на вратата.
— Един момент — беше гласът на Жерар.
Стъпки, приближаващи се към вратата…
— Кой е?
— Коруин — отвърнах. — Рандъм е с мен.
Чух го, как се провикна навътре:
— И Рандъм ли искаш?
Чух и тихото „не“, изречено в отговор.
Вратата се отвори.
— Само ти, Коруин — каза Жерар.
Кимнах и се извърнах към Рандъм.
— Ще се видим по-късно.
Той отвърна на кимването ми с кимване и се запъти обратно в посоката, от която бяхме дошли. Влязох в библиотеката.
— Разтвори наметалото си, Коруин — заповяда ми Жерар.
— Не е необходимо — каза Бранд.
Погледнах през рамото на Жерар и го видях да лежи, подпрян на множеството възглавници, разкривайки в усмивка жълтеникавите си зъби.
— Съжалявам, но не съм толкова доверчив, колкото Бранд — настоя Жерар — и не ще позволя усилията ми да отидат на вятъра. Нека да видя.
— Казах, че не е необходимо — повтори отново Бранд. — Не е той човекът, който ме промуши.
Жерар се извърна рязко.
— Откъде знаеш, че не е? — попита го той.
— Защото знам кой го направи, естествено. Не ставай глупав, Жерар. Не бих изпратил да го доведат, ако имах причини да се страхувам от него.
— Беше в безсъзнание, когато ти спасих живота. Не би могъл да знаеш, кой го е направил.