Колието на кралицата

— Казвам, клети ми Бьомер, че ако десет купувачи ви върнат колието така, както ви го върнах аз, и ви оставят по двеста хиляди ливри горница, ще имате два милиона за вас плюс колието.

— Ваше величество… — извика Бьомер, като се обля в пот, — наистина ли твърдите, че сте ми върнали колието?

— Разбира се, казвам го — отвърна спокойно кралицата. — Какво ви става?

— Какво!? — възкликна бижутерът. — Ваше величество отрича, че е купила от мен колието?

— Я гледай каква комедия разиграваме — каза строго кралицата. — Нима на това проклето колие е писано винаги да побърква някого?

— Но — продължи Бьомер, като трепереше с всичките си крайници, — струва ми се, чух от устата на Ваше величество… че ми е върнала, Ваше величество каза, че е върнала диамантеното колие.

Кралицата скръсти ръце и погледна Бьомер.

— За щастие — рече тя — имам с какво да опресня паметта ви, защото вие, господин Бьомер, сте човек, който много лесно забравя, да не кажа нещо по-неприятно.

Тя отиде право до шкафчето си, извади оттам един лист, разгъна го, прегледа го набързо и го подаде бавно на злочестия Бьомер.

— Предполагам, написаното е достатъчно ясно — рече тя и седна, за да наблюдава по-добре бижутера, докато той четеше.

Лицето му изрази първо пълна недоверчивост, после постепенно най-силен ужас.

— Значи — каза кралицата, — признавате тази разписка, която свидетелства в най-изискана форма, че сте си взели колието, и ако не сте забравили също, че се наричате Бьомер…

— Но, госпожо — извика Бьомер, задушавайки се от ярост и страх едновременно, — аз не съм подписвал разписката.

Кралицата се отдръпна и го прониза с пламтящите си очи.

— Значи отричате! — каза тя.

— Напълно… Дори и да оставя тук свободата си, живота си, никога не съм получавал колието, никога не съм подписвал тази разписка. Дори дръвникът вече да е тук, палачът да е тук, ще повторя още веднъж: не, Ваше величество, разписката не е от мен.

— Тогава, господине — рече кралицата и пребледня леко, — значи аз съм ви ограбила, значи вашето колие е в мен?

Бьомер порови в портфейла си и извади оттам едно писмо, което на свой ред подаде на кралицата…

— Не вярвам, госпожо — каза той с почтителен, но променен от вълнението глас, — не вярвам, ако Ваше величество е искала да ми върне колието, да напише тази разписка.

— Но — извика кралицата — какъв е този парцал? Аз не съм писала това! Мой ли е този почерк?

— Подписано е — каза унило Бьомер.

— Мария-Антоанета на Франция… Вие сте луд! Мигар аз съм на Франция! Нима не съм ерцхерцогиня на Австрия? Не е ли нелепо да съм написала подобно нещо! Хайде, хайде, господин Бьомер, клопката е твърде плитка, идете да го кажете на вашите фалшификатори.

— На моите фалшификатори… — смънка бижутерът, едва не припаднал, като чу тези думи. — Значи Ваше величество ме подозира?

— Вие пък подозирате мен, Мария-Антоанета! — каза високомерно кралицата.

— Ами това писмо? — възрази той пак и посочи листа, който тя продължаваше да държи.