Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
В „Сен Пол“ биеше единайсет часът вечерта и вятърът донасяше откъм реката злокобно отмерените удари чак до улица „Сен Клод“, когато Жана пристигна с пощенска кола, впрегната с три яки коня. На капрата един загърнат в мантия човек сочеше адреса на пощальона. Жана го дръпна за края на мантията и го накара да спре на ъгъла на улица „Роа Доре“. Човекът се извърна към господарката си.
— Нека колата остане тук, уважаеми господин Рето — каза Жана, — половин час ще бъде достатъчен. Ще доведа тук някого, който ще се качи в колата, а вие ще платите двойно, за да стигне до малката ми къща в Амиен.
— Добре, госпожо графиньо.
— Там ще предадете този човек на моя изполичар Фонтен. Той знае какво да прави по-нататък.
— Добре, госпожо.
— Щях да забравя… въоръжен ли сте, драги ми Рето?
— Да, госпожо.
— Тази дама е заплашена от един луд… Може да се опитат да я спрат по пътя…
— Какво да правя в такъв случай?
— Ще стреляте срещу всеки, който ви спре…
— Добре, госпожо.
— Вие ми поискахте двадесет луидора възнаграждение. Аз ще ви дам сто и ще ви платя пътя до Лондон, където ще дойда до три месеца.
— Добре, госпожо.
— Ето стоте луидора. Сигурно няма да ви видя повече, защото най-благоразумно е да стигнете до Сен Валери и веднага да се качите на кораб за Англия.
— Разчитайте на мен.
— Във ваш интерес е.
— В наш интерес — каза господин Рето и целуна ръката на графинята. — И тъй, ще чакам.
— А аз ще ви изпратя дамата.
Рето се качи в колата и зае мястото на Жана, която с лека стъпка стигна до улица „Сен Клод“ и влезе у дома си. Всичко в безметежния квартал бе потънало в сън. Жана запали свещта и я вдигна над балкона — уговореният знак за Олива да слезе. „Тя е предпазливо момиче“ — каза си графинята, като видя тъмния прозорец.
Жана вдигна и свали три пъти свещта си. Никакво движение. Но й се счу нещо като въздишка или „да“, подхвърлено недоловимо във въздуха, под листака около прозореца. „Ще слезе, без да запали нещо и да даде знак — рече си Жана, — това не е лошо.“
Тя слезе на улицата. Вратата не се отваряше. Олива сигурно бе нарамила някакъв тежък багаж. „Ама че глупачка — изръмжа графинята. — Колко загубено време за разни парцали!“
Никой не идваше. Жана отиде до отсрещната врата. Нищо. Ослуша се, прилепила ухо до железните гвоздеи с големи глави. Мина четвърт час. Удари два и половина. Жана се отдръпна до булеварда, за да види отдалеч дали светят прозорците. В пролуката между листата, под двойните завеси й се привидя движеща се мека светлина. „Какво прави, Боже мой! Какво прави тази жалка нещастница? Може би не е видяла сигнала. Хайде, смелост, да се качваме обратно.“ И действително Жана се качи отново горе, за да сигнализира. Никакъв знак не отвърна на нейните сигнали.
„Сигурно — рече си Жана, като мачкаше ядно маншетите си — тази никаквица е болна и не може да се помръдне. Ох! Но какво от това! Жива или мъртва тя трябва да замине тази вечер.“
Графинята пак се спусна по стълбата предпазливо като преследвана лъвица. Държеше в ръка ключа, който толкова пъти бе осигурявал нощната свобода на Олива. Точно когато се канеше да го пъхне в бравата на къщата, тя се спря. „Ами ако някой е при нея горе? — помисли си графинята. — Невъзможно е, ще чуя гласовете и ще има време да сляза обратно. Ами ако срещна някого по стълбата… Ох!“
Едва не отстъпи пред това опасно предположение. Тропотът на конете по кънтящия паваж я подтикна да вземе решение.
„Без опасност — рече тя — нищо голямо не се постига! Когато си смел, няма опасност!“ Тя превъртя езичето на тежката брава и вратата се отвори. Жана познаваше обстановката, умът й щеше да й я подскаже, дори да не бе успяла да я разгледа добре, докато чакаше вечер Олива. Стълбата беше отляво и Жана тръгна по нея. Никакъв шум, никаква светлинка, никого. Тя стигна до стълбищната площадка за апартамента на Никол. Там, под вратата, се виждаше светла ивица. Зад вратата се чуваше шум от неспокойни стъпки. Жана беше запъхтяна, но възпираше дъха си. Ослуша се. Не се говореше. Значи Олива беше съвсем сама, движеше се, несъмнено подреждаше нещата си. Следователно не беше болна, просто закъсняваше. Жана почука тихо на вратата.
— Олива! Олива! — подвикна тя. — Приятелко! Мила приятелко!
Стъпките се приближиха по килима.
— Отворете! Отворете! — каза бързо Жана.