Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
На фона на звездното небе се открояваше силуетът на замъка, назъбеният ръб на стената около него, осветените кули. Тя никога повече нямаше да се върне там, никога. Двамата с Гилер щяха да избягат някъде, където хората са мили, и никога нямаше да се върнат в замъка. Докато дишаше задъхано, чу глас.
— Рейчъл? — беше Сара, установи тя.
Постави я в скута си върху вързопа.
— Вече сме в безопасност, Сара. Измъкнахме се.
Сара се усмихна.
— Толкова се радвам, Рейчъл.
— Никога повече няма да се върнем на това ужасно място.
— Рейчъл, Гилер иска да знаеш нещо.
Тя трябваше да се наведе напред, едва чуваше гласа на Сара.
— Какво?
— Че не може да дойде с теб. Трябва да продължиш без него.
Рейчъл започна да плаче.
— Но аз искам той да е с мен.
— Той също би искал, повече от всичко на света, дете, но трябва да остане в замъка и да им попречи да те намерят, така че да можеш да избягаш. Това е единственият начин да си в безопасност.
— Но сама ще ме е страх.
— Няма да си сама, Рейчъл, аз ще бъда с теб. Винаги.
— Но какво трябва да правя? Къде да отида?
— Трябва да бягаш. Гилер каза да не се връщаш в хралупестото дърво, там ще те намерят. — Очите на Рейчъл се ококориха, щом чу това. — Намери си друго хралупесто дърво, на следващия ден — ново, само продължавай да бягаш и се крий, докато дойде зимата. После намери добри хора, които да се грижат за теб.
— Добре, щом Гилер казва така, точно това ще направя.
— Рейчъл, Гилер иска да знаеш, че те обича.
— И аз го обичам — каза Рейчъл, — повече от всичко на света.
Куклата се усмихна.
Изведнъж гората блесна в синя и жълта светлина. Тя вдигна глава. После се чу внезапен глух тътен, от който тя подскочи. Устата й зяпна; очите й се разшириха до невъзможност.
От замъка се издигна гигантска топка огън, някъде от другата страна на стената.
Топката се издигна във въздуха. От нея хвърчаха искри, отгоре й се извиваше черен дим. Докато се издигаше, огънят се превръщаше в черен дим, накрая всичко отново притъмня.
— Видя ли това? — попита тя Сара.
Куклата не отговори.
— Надявам се Гилер да е добре.
Тя погледна към куклата си, но Сара не каза нищо, дори не й се усмихна.
Рейчъл я гушна и взе вързопа.
— По-добре да тръгваме, както е казал Гилер.
На минаване покрай езерото тя хвърли в него ключа от кутията си за спане колкото се може по-навътре, дълбоко във водата и когато го чу да се пльосва в нея, се усмихна.
Докато бързаха по пътеката, отдалечавайки се от замъка, Сара не каза нито дума. Рейчъл си спомни заръката на Гилер, която й предаде куклата — да не се връща в хралупестото си дърво. Обърна се и се спусна по една еленова пътечка, през къпинака, в нова посока.
На Запад.
Тридесет и четвърта глава
Чу се звук. Слаб, притъпен, съскащ.
В замъгленото си полусънно състояние Ричард не можеше да разбере откъде идва, колкото и усилия да полагаше. Отначало бавно, а после с все по-нарастващо притеснение той се събуди съвсем и осъзна, че около него се разнася аромат на готвено месо. Моментално съжали за това, че в главата му нахлу споменът за случилото се, копнежът му по Калан. Беше свил колене към гърдите си и отпуснал глава върху тях. Кората на дървото, върху което се беше облегнал, болезнено се врязваше в плътта му, мускулите му бяха схванати от това, че цяла нощ бе спал в едно и също положение. С глава върху коленете не можеше да види нищо, освен че тъкмо започваше да съмва.
Край него имаше някой или нещо.
Преструвайки се, че още спи, се опита да установи къде са ръцете му спрямо оръжията. Мечът се намираше доста далеч, трябваше първо да се протегне, а след това да го издърпа. Но не и ножа. Върховете на пръстите му докосваха дървената дръжка. Той ги размърда внимателно, бавно и я намести в дланта си, след което я стисна здраво. Каквото и да беше нещото, то стоеше отляво до него. Трябва да скочи и да замахне с ножа, помисли си.
Опита се предпазливо да хвърли поглед. С изненада установи, че е Калан. Седеше, опряла гръб в един дънер, и го гледаше. На огъня се печеше заек. Ричард седна изправен.
— Какво правиш тук? — попита предпазливо.
— Имаш ли нещо против да поговорим?
Той пъхна ножа обратно в ножницата и изпъна крака, разтривайки изтръпналите места.
— Мислех, че вчера сме си казали всичко — той потръпна от собствените си думи. Тя го погледна с изражение, по което не можа да прочете нищо. — Извинявай — каза с по-мек глас. — Разбира се, че нямам нищо против. За какво искаш да говорим?