Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
С крайчеца на окото си забеляза Гарет Брин на стълбата в единия край на стаята.
— Извинете ме за малко — каза тя и се забърза към него.
Но бързането й означаваше да се спира на всеки две крачки, за да приеме поредното поздравление по целия път до стълбата, така че успя да го настигне едва когато той закрачи по коридора на втория етаж. Тя го изпревари и се обърна. Почти побелялата му коса беше разрошена, изсеченото му лице и износеното му палто бяха прашни. Изглеждаше корав като скала.
Той вдигна към нея снопа листове в ръката си и каза:
— Трябва да оставя това, Сюан. — След което се опита да мине край нея.
Тя му прегради пътя.
— Изцериха ме. Отново мога да преливам.
Той кимна. Само кимна!
— Чух. Предполагам, това означава, че вече ще ми чистиш ризите с преливане. Може пък сега да станат по-чисти. Съжалих, че се съгласих толкова лесно Мин да замине.
Тя го зяпна. Той съвсем не беше глупак. Защо се преструваше тогава, че не разбира?
— Аз отново съм Айез Седай. Нима очакваш една Айез Седай да те пере?
Само колкото да му го набие в ума, тя прегърна сайдар — толкова дълго липсвалата й сладост беше така възхитителна, че тя потръпна — загърна го в потоците на Въздух и го повдигна. Опита се да го повдигне. Задъхана, притегли още, докато сладостта не я забоде с хиляди кукички. Ботушите му не помръднаха от пода.
Беше невъзможно. Вярно, простото повдигане на нещо бе едно от най-трудните действия в преливането, но тя беше способна да повдига три пъти повече от собствената си тежест.
— Това да ме впечатли ли трябваше — попита спокойно Брин, — или да ме изплаши? Шериам и приятелките й ми дадоха дума. Съветът си даде думата, и най-важното — ти самата ми даде дума, Сюан. Не бих те пуснал да си идеш дори отново да беше станала Амирлин. А сега веднага развали това, което направи — не знам какво е, — иначе, като се освободя от него, хубаво ще те напердаша затова, че се държиш като малко дете.
Почти зашеметена, тя изпусна Извора. Не заради заплахата му — беше способен да я изпълни, правил го беше; но не за това — не и заради потреса, че не успя да го повдигне. Сълзите сякаш се надигнаха вътре в нея, готови да рукнат: надяваше се, че пускането на сайдар може би ще ги спре. Все пак няколко се плъзнаха по бузите й, колкото и здраво да примигваше.
Гарет вече я бе прегърнал.
— Светлина, не ми казвай само, че съм те изплашил. Не мисля, че нещо може да те изплаши, дори да те хвърлят в яма с леопарди.
— Не съм изплашена — отвърна тя. Дотук добре: все още можеше да лъже. Сълзите напираха отвътре.
— Трябва да измислим някакъв начин да не се дърлим непрекъснато — рече той тихо.
— Не е нужно да измисляме нищо. — Напираха. Напираха. О, Светлина, не можеше да му позволи да ги види. — Просто ме остави, моля те. Моля те, просто си върви. — Като по чудо, той се поколеба само за миг, преди да изпълни молбата й.
След като звукът от ботушите му заглъхна, тя успя някак да се добере до ъгъла на пресичащите се коридори, след което бентът се скъса, коленете й омекнаха и тя заплака. Сега вече знаеше какво е. Алрик, Стражникът й. Мъртвият й Стражник, убит, когато Елайда я свали. Можеше да лъже — Трите клетви все още ги нямаше, — но някаква частица от връзката й с Алрик, връзка телесна и връзка между умовете им, беше възкръснала. Болката от смъртта му, болка, първо затисната от потреса от това, което се канеше да й стори Елайда, и след това заровена дълбоко от усмиряването, същата тази болка я изпълни до предел. Сгушена до стената, ревяща, тя само се радваше, че Гарет не бе останал да го види. „Нямам време да се влюбя, да изгори дано!“
Тази мисъл й подейства като ведро студена вода, плиснато в лицето й. Болката си остана, но сълзите секнаха и тя с мъка се изправи. Любов? Това беше невъзможно като… като… Не можеше да измисли нещо достатъчно невъзможно. Мъжът беше невъзможен!
Изведнъж видя, че Леане е застанала на две крачки от нея и я гледа. Сюан понечи да изтрие сълзите си, но се отказа. На лицето на Леане се четеше само съчувствие.
— Как се справи със… смъртта на Анджен, Леане? — Беше се случило преди петнадесет години.
— Плаках — отвърна Леане. — Цял месец се сдържах през деня, а нощем се гърчех от мъка и дерях чаршафите. Още три месеца след това усещах ненадейни сълзи в очите си. Повече от година мина преди да спре да ме боли. Затова не обвързах повече друг. Не мисля, че бих могла да го преживея отново. Иначе минава, Сюан. — Кой знае откъде измъкна палава усмивка. — Сега ми се струва, че мога да се оправя с двама-трима Стражници, ако не и с четирима.